— Керис, помоли приятелите си да оставят тези пушкала на пода.
— Няма.
— Кажи им! — настоя Мастьрфийлд. — Няма смисъл всички да измрете.
— Ние излизаме оттук! — кресна Керис. — Кажи на своите хора да се дръпнат от пътя ни.
— Знаеш, че няма да минете през тази врата. На улицата отвън има стотици войници.
— Няма да стреляте.
— Нима?
— Така е. Защото не бихте рискували да раните Кристина. Торънс цени твърде много това, което тя има.
— Значи изпаднахме в безизходица, а? Произнесе думите и отстъпи заднешком. После изпъна ръцете си над главата.
Изтълкувах движението като знак към някого. Озърнах се за скрити снайперисти. Над главата ми личеше, че електротехниците са започнали да слагат временно осветление вместо изпотрошените при вчерашната битка полилеи.
И Сам забеляза това. Измъкна граната от колана си. Аз вдигнах автомата. Тази синкаво-черна цев, завъртяла се към гвардейците до вратата, беше последното нещо, което си спомням ясно от този момент. Защото точно тогава ми се стори, че цялата сграда се стовари върху главата ми.
Следващата по-смислена представа беше споменът как погледнах нагоре към осеяния с жици таван. От тях като чудновати плодове висяха пръчки динамит.
Изобщо не чух самия взрив. (Поне не помня да съм го чул — сигурно беше от сътресението.) Почувствах обаче въздействието, по това нямаше спор. Когато отворих очи, различих смътно само чифтове ботуши, ходещи бързо около главата ми. Тогава не чувах нищо. Дори си представях, че някой е натъпкал памук в ушите ми. Но пък ясно усещах по лицето си боцкане като от игли и карфици.
Засега нямах нищо против да се излежавам на пода, защото светът започна да се клати замайващо около мен. Но тъкмо реших, че стоенето прав не е за мен, и ръце ме награбиха за дрехите, за да ме вдигнат грубо. Примигах и размазаната гледка се проясни. Вдясно от мен беше Гейбриъл Дийдс. От носа му шуртеше кръв, а едното му око се бе затворило в голям оток.
Извих глава наляво. Там стоеше Керис, лицето и беше бяло като хартия. Слухът ми се възстанови наведнъж, придружен от кънтене — досетих се, че идва някъде от собствената ми глава, която трясъкът размъти. Зад себе си зърнах почерненото от взрива лице на Сам Даймс. Там бяха и останалите от нашата раздърпана групичка — Кристина, Марни, щурмовакът и двете агентки под прикритие.
А около нас възбудено шетаха десетки гвардейци. Забелязах, че Рори Мастърфийлд ме наблюдава с изражение, което можех да опиша единствено като самодоволно.
Трепнах от все по-силното смъдене около очите си. Бях по-височък от средния ръст и предположих, че плащам цената за близостта на лицето ми до експлозията. Усещах жилещите следи от изгарянията. Хванаха ръцете ми и ме претърсиха за оръжие, което можеше да е скрито в ръкав или обувка. Скоро гвардейците се успокоиха и един извика към входа:
— Арестуваните са проверени!
Редицата от черни униформи пред мен се раздели. Висока фигура закрачи към нас. Отново се взирах в решителното лице с едно зелено и едно жълто око. Торънс изглеждаше доволен. Огледа изпитателно лицето ми, сякаш преценяваше отдавна жадувана ценна антика.
— Да — отрони накрая. — Мейсън, забележително приличаш на баща си. — Усмихна ми се. — Не след дълго ще мога да се отплатя на Бил Мейсън за това — посочи своето око, подобно на яйчен жълтък. — Повярвай, ще му го върна тьпкано. А как е твоята майка Джозела Плейтън?
Упорито стисках устни и не продумвах.
— Или вече предпочита името Джозела Мейсън? — Пак се усмихна и толкова доближи лицето си до моето, че жълтата очна ябълка се зарея пред очите ми. — Предвкусвам нашата нова среща. Хъм… Като се замисля, Джозела не може да е чак толкова стара, нали? О, знам, че е натрупала твърде много годинки, за да зачене естествено. Но съм убеден, че може да износи някои от потомците на Кристина, нали?
Торънс не изчака отговора ми, а огледа другите си пленници. И отново ми се стори доволен. Имаше защо. Подмами ни да слезем във фоайето, като се възползва от хванатия щурмовак. В прилив на вдъхновение хората му бяха окачили пръчки динамит по тавана, подреждайки експлозива така, че да няма смъртоносни шрапнели, а разтърсваща ударна вълна, която да зашемети жертвите си. Имаше риск главите ни да пострадат сериозно, но Торънс бе заложил на увереността, че яйчниците дълбоко в корема на Кристина ще останат невредими и хирурзите му ще успеят да ги извадят незабавно при нужда. И баща ми охотно признаваше, че Торънс е добър организатор, ако ще и да прилага дарбата си с безгранична жестокост. Отгоре на всичко бе пришпорил антитрифидните си отряди да се разшетат през нощта. През един прозорец виждах защитени с броня булдозери да разчистват овъглените останки от онези доскоро страховити двайсетметрови растения. Несъмнено ги бе поразила истинска огнена стихия от множество огнехвъргачки. Нашествениците — и хора, и трифиди — бяха премахнати от Манхатън и градът отново се намираше в желязната хватка на този мъж.
Читать дальше