Кристина се кикотеше от радост, махаше и пляскаше с ръце в тълпата, очите и сияеха от вълнението.
За известно време всичко тънеше в бъркотия, и то буйничка. Но изведнъж попаднах пред баща си. Изразителното му лице грейна в усмивка.
— Наслаждавай се на момента, синко — промълви, опрял ръце на раменете ми. — Посрещат те като герой… и го заслужаваш напълно. Стана невъзможно да си чуваме думите. Имаше твърде много прегръдки, ръкостискания и целувки, както и дружеско тупане по гърбовете. Старото ми приятелче сред пилотите Мич Мичъл успя да протегне през бутащите се хора стъписващо дългата си ръка, заслужила му прякора Маймуняк. Енергично разроши косата ми и подвикна:
— „Белият лебед“, утре в осем вечерта. Бирите са от мен!
Полека стигнахме до града, където ни чакаха коли. Баща ми Бил Мейсън, герой на предишна епоха, бе узнал от разговорите ни по радиото какво ми се случи през последните седмици, но гореше от нетърпение да научи повече.
— Значи казваш, че момичето, което откри — Кристина Скофийлд — наистина е неуязвима за отровата на трифидите?
— Като Райдър Чий и неговото племе. Могат да си бродят сред трифидите, все едно се разхождат в овощна градина.
— По радиото ми каза, че имаш още една изненада за мен.
Засмях се.
— Да, имам.
И той се ухили.
— Хайде, де, Дейвид, каква е? Няма да държиш стария си татко в неведение, нали?
— Опасявам се, че точно това ще правя още мъничко. Има нещо, което много държа да ти покажа.
— Успя да раздразниш любопитството ми. А сега се качвай в първата кола. — Баща ми се обърна към Керис, която вървеше подръка с майка ми. — Керис, скъпа, ти ще се возиш при Дейвид. Ние ще караме след вас.
Така цяла кавалкада коли се отправи от Шанклин към извънградския мотел, където щяхме да се настаним. По пътя си мислех за откритието, което щях да споделя с баща си, и се питах как ли ще реагира той.
Загледах се в познатите местности, през които минавахме. Почувствах се добре, че съм у дома. Но неволно пак се замислих за последните месеци, започнали с наглед злополучния опит да бъде освободена Кристина. Едва след като отведоха ослепения Торънс, започнах да разбирам какво се е случило. Спомних си, че когато трифидите се клатушкаха по улиците, чух призив по радиото към нюйоркчани да тръгнат на север към безопасните райони. Проумях ясно защо в отряда на горяните имаше специалисти по радио и телевизия. В деня на атаката бяха превзели предавателите, за да излъчат предупреждения и да приканят населението да избяга на север от 102-а успоредна улица. Това било много важен елемент в замисъла на Даймс да покаже на жителите на Ню Йорк страшната действителност в робския лагер. И планът му даде чудесни плодове. Такива потоци от уплашени хора прииждали на север, че стражите на Торънс били принудени да отворят портите. (Несъмнено ги убедило окончателно и шествието от чудовищни трифиди по улиците на Манхатън.) Десетки хиляди бегълци от южните квартали ненадейно попаднали в северното гето. Заозъртали се с ужас и почуда. Ето колко лесно била разкрита измамата на Торънс. Последвал внезапният поход на слепците — и свободни, и поробени — към Емпайър Стейт Билдинг.
Тогава свърши злото господство на Торънс. Хората от всички робски лагери бяха освободени. Семействата се събраха отново. Разбира се, преходният период не мина без трудности и спънки, но въпреки всичко имаше напредък.
В хотела седнахме да вечеряме. Разказвахме си семейните истории. Баща ми разговаряше с Райдър Чий, сякаш се познаваха от десетилетия. По едно време се обърнах към баща си:
— Райдър Чий би искал да направи малък тест и на теб, и на останалите присъстващи, стига да сте съгласни. Интересът у всички се разгоря незабавно. — Бихте ли си навили ръкавите? — помолих ги.
Направиха го. Баща ми изви едната си вежда.
— Това ли е последната изненада, която се канеше да ми поднесеш?
Кимнах засмян.
— Същата. — И аз си навих ръкава. — Райдър Чий доразработи теста само преди седмица. Все още има нужда от усъвършенстване, за да минат всички на острова през него бързо и с точни резултати. Но Чий напипа основния принцип.
— Е, сега вече любопитството ми направо пламна — призна баща ми. — И за какво ни тествате по-точно? Не устоях на изкушението да разиграя малко представление.
— Почакай и ще видиш.
Райдър Чий се местеше от човек на човек, Кристина вървеше до него с поднос, на който десетина игли бяха сложени върху стерилна хартия. Той вземаше игла и потапяше върха и в блед розов разтвор в стъкленица. Убождаше поредния човек по вътрешната част на ръката, малко над лакътя, оставяше използваната игла, вземаше нова и повтаряше процедурата със следващия желаещ.
Читать дальше