Наблюдавах мъничката следа от иглата на ръката си. Чий ми каза, че няма да чакам дълго. Така беше. Раничката ме засърбя, после засмъдя, а на кожата ми се появи яркочервено петънце.
И баща ми се взираше с очакване в ръката си. Поклати глава, едва ли не разочарован, че червеното петно не се появи на неговата кожа. Райдър Чий се вгледа внимателно в ръката му.
— Нищо ли не усещаш, Бил Мейсън?
— Абсолютно нищо — озадачено отвърна баща ми.
Райдър Чий кимна доволен.
— Бил Мейсън, все още ли има много трифиди в Англия?
— Да, бих казал. Навсякъде гъмжи от тях. Защо?
— Защото, ако пожелаеш — увери Чий баща ми, — можеш да отидеш на вашия голям остров. И да ходиш сред трифидите.
Баща ми зяпна смаян.
— Значи твърдиш, че според този тест аз имам имунитет?
— Убодох те с игла, потопена в слаб разтвор от отровата на растението. Нямаше никаква реакция. Следователно трифидите не могат да ти навредят. Но няма да кажа същото за твоя син. Може да пострада от растението.
— Но как така? — изумен попита баща ми. — Преди трийсет години за малко не ослепях заради един трифид. На лицето ми сякаш гореше огън.
— И от онзи ден досега си ял трифиди, работил си с тях. Бил си изложен на отровата им в толкова малки количества, че са оставали безвредни за теб. С годините това е стимулирало тялото ти да си създаде естествен имунитет, точно както укротителите на змии придобиват имунитет към змийската отрова. — Чий провери ръцете и на другите в стаята. — Една четвърт от хората тук нямат нежелателна реакция към теста. Предполагам, че това съотношение ще важи и за цялото местно население. Ще се окаже, че много хиляди от вашите хора са неуязвими. Вече могат да се заемат с отвоюването на своята родина.
Баща ми седеше до масата и клатеше глава. Щеше да мине време, докато осмисли истината. Толкова упорито се бе трудил да открие научен метод за обезсилване мощта на трифидите. И докато работеше неуморно в лабораторията си, тялото му бе постигнало тъкмо това… без той дори да подозира.
Този отчетлив спомен се съхрани у мен. Баща ми седи до Кристина. Вторачил се е с безмерно благоговение в лишената от петно кожа на ръката си. В нея вижда ключа към новия свят.
Това се случи преди повече от шест месеца. И макар че днес е последният ден на март, тук, в Манхатън, сме приклещени от най-свирепата зима, която съм преживявал. Виелици бушуват из града и превръщат света зад прозореца на стотния етаж в бяла вихрушка. Иначе бих имал чудесен изглед към Статуята на свободата, устието на река Хъдзън, вливаща се в Атлантическия океан, и мъничкото островче, където ослепелият Торънс още отприщва с рев беса си в своя затвор за един-единствен човек.
Докато разпръснатите останки от човечеството се подчиняваха на прастарите си инстинкти и воюваха помежду си, огромната вселена следваше вечните закони, които направляват небесните и механизми. Ние се борехме за властта над Манхатън, а облакът от междузвезден прах, който вече определихме като причината за пълния мрак, обгърнал Земята, още се носеше през Слънчевата система. Понякога образуваше плътна пелена между нашата планета и светилото, превръщайки деня в непрогледна нощ. През летните месеци се сгъсти отново. Сланите през август ни съсипаха реколтата. До септември имаше петнайсетина сантиметра сняг и на остров Уайт, и в Южните американски щати.
Към октомври облакът изчезна и несъмнено продължи безмълвното си пътешествие в космоса. За нас обаче нанесените от него щети продължаваха. Макар че имаше поводи за радост (и раждането на нашия син Уилям, и оздравяването на Роуина), имаше и още има горчиви страни от живота, с които сме принудени да се справяме. Нито за миг не секва борбата да намерим достатъчно храна за нашите народи. Нюйоркчани трябваше да преглътнат сурови ограничения в привичния им живот след освобождаването на робите от лагера. Онези дни на ненаситно потребителство няма да се завърнат в обозримото бъдеще… а може би никога, ако имаме късмет. Трифидите са по-агресивни от всякога. Мутират ускорено, създават нови и по-смъртоносни свои разновидности. Поне народите от остров Уайт, Манхатън и общностите, които свикнах да наричам горяни, вече са съюзници срещу заплахата от трифидите и глада.
Преди малко седях пред бюрото си, виещият вятър лепеше сняг по прозореца, а Уилям спеше в съседната стая. Стигнах в този разказ за моите преживелици до момента, когато е прието да бъде написана думата „Край“. Бях намислил след това да намеря Керис и да пийна кафе с нея, преди да се прибера в нашия апартамент. Но както става почти винаги в живота и на отделните хора, и на цивилизациите, просто не е възможно да кажеш „Ние стигнахме до края“, сякаш от този миг нататък нищо няма да съществува.
Читать дальше