Мери Кларк: Грешникът

Стъписан, Стърлинг зачака да види как ще реагира Рой. Той обаче продължи да си гледа право напред в пътя, стиснал здраво волана — караше с петнайсетина километра под разрешената скорост.

— С кънките щях да се прибера по-бързо — простена момиченцето.

Стърлинг остана неописуемо доволен, че стига да поиска, може не само да става видим за Мариса, но и, ако се настрои, да чете и мислите й. Небесният съвет очевидно му бе вдъхнал сила, беше му дал и способности, с които да изпълни задачата, оставаше само Стърлинг да ги открие. Членовете на Съвета явно нямаха намерение да му улесняват живота.

Облегна се — макар и да не беше от плът и кръв, пак му беше неудобно на тясната задна седалка. По същия начин се беше почувствал и когато се беше блъснал в онази жена на ледената пързалка.

През останалите седем минути, докато пътуваха към къщата, цареше мълчание, нарушавано от радиото, настроено на станция с изключително кротка музика.

Мариса се сети как веднъж е пътувала с баща си в неговата кола и е пуснала такава музика.

— Какви са тия дивотии! — бе възкликнал той. — Толкова ли не съм ти вдъхнал вкус към хубавата музика?

— Рой слуша само тази станция — беше викнало победоносно момиченцето.

Двамата с баща й се смяха много.

— Умът ми не го побира как така майка ти заряза мен и отиде при Рой — бе казал изумен баща й.

„Такава ли била работата! — помисли си Стърлинг. — Значи Рой е вторият баща. Но къде ли е истинският й баща и защо тя е толкова тъжна и ядосана при мисълта за него?“

— Рой отиде да я прибере. Ще си дойдат всеки момент. Но не мисля, Били, че ще поиска да разговаря с теб. Помъчих се да й обясня, че нямаш никаква вина и че на вас с Нор ви се налага известно време да бъдете далеч от тук, но тя не иска и да чуе — каза по безжичния телефон Дениз Уорд на бившия си съпруг, баща на Мариса, като междувременно се опитваше да озапти двугодишните близнаци, напиращи да съборят коледната елха.

— Разбирам, разбирам, но ми се къса сърцето, че…

— Пусни гирляндата, Рой младши! — подвикна Дениз, като прекъсна разговора. — Робърт, остави младенеца Иисус. Казах ли ти аз на теб… Чакай малко, Били.

На три хиляди километра оттам Били Камбъл най-сетне се поусмихна. Държеше телефонната слушалка така, че да чува и майка му, Нор Кели. Вдигна вежди.

— Мен ако питаш, младенецът Иисус току-що прелетя през стаята — изшушука й той.

— Извинявай, Били — върна се на телефона Дениз. — Тук е истинска лудница. Момчетата са се побъркали с тая Коледа. Дали да не звъннеш след петнайсетина минути? Въпреки че според мен само ще си губиш времето. Мариса отказва да разговаря и с теб, и с Нор.

— Знам, Дениз, не ти е никак леко — отвърна спокойно Били Камбъл. — Пратихме колет, но все пак ми кажи, ако Мариса има нужда от нещо. Не ти ли е споменавала, че иска нещо? Ще й го пратя.

Били чу силен трясък, после екна и плачът на едно от близначетата.

— Майко мила, ангелчето! — простена Дениз. — Не го пипай, Робърт, чу ли? Ще се порежеш. — Тя се тросна вече ядосано: — Знаеш ли, Били, от какво има нужда Мариса? От теб и Нор, при това незабавно. Поболяла съм се от притеснение за нея. Рой също. Опитва какво ли не, а тя се е заинатила и вечно му прави напук.

— А знаеш ли какво ми е на мен, Дениз? — подвикна вече по-високо Били. — Бих дал всичко на света, само и само да бъда с Мариса. Сърцето ми се къса, че не съм до нея. Пак добре, че Рой се грижи за дъщеря ми, но аз съм й баща и ми е мъчно за нея.

— Голям късмет извадих, че срещнах мъж, на когото може да се разчита и който има хубава постоянна работа, вместо по цяла нощ да свири с някаква си рокгрупа и да се забърква в истории, заради които трябва да бяга като попарен от града. — Дениз дори не спря да си поеме дъх. — Мариса страда. Разбра ли, Били? До рождения й ден на Бъдни вечер остават някакви си четири дена. Направо не ми се мисли какво ще й бъде, ако теб те няма. Детето се чувства изоставено.

Нор Кели забеляза измъчения израз, изписал се върху лицето на сина й, видя и как той се шляпа по челото. Бившата й снаха беше добра майка, но явно и на нея й беше много тежко. Искаше те да се върнат заради момиченцето, но приберяха ли се, щеше да се притесни до смърт, че детето е изложено на опасност.

— Ще й кажа, Били, че си се обаждал. Трябва да затварям. Всъщност я чакай. Колата току-що спря пред вратата. Ще видя дали Мариса иска да говори с теб.

„Хубава къщичка — помисли Стърлинг, докато се качваше след Мариса и Рой по стълбите. — В стил «Тюдор».“ Вечно зелени храсти, окичени със сини лампички. Малка шейна с Дядо Коледа и осем сърнички отпред на моравата. Всичко беше толкова празнично. Рой явно бе домошар, даваше мило и драго за семейството си.