Мери Кларк: Грешникът

„Стига да ме виждаха, хората щяха да си помислят, че съм тръгнал на маскен бал“, отсъди Стърлинг.

На Пето авеню погледна към адвокатската кантора, където бяха работили най-добрите му приятели — от нея нямаше и следа. Направи му впечатление, че ги няма и много от магазините и фирмите, които помни. „Доста вода е изтекла оттогава. Минали са все пак цели четирийсет и шест години — помисли той. — Дай сега да видим къде да намеря някоя мила старица, изпаднала в беда.“

Небесният съвет сякаш го чу. Точно когато светофарът светна жълто, някаква бабка с бастунче тръгна да прекосява улицата. „Опасно си е“ — рече си Стърлинг, макар че колите пъплеха като костенурки.

Забърза с широка крачка към старицата — да й помогне, ала покрусен, видя, че го е изпреварил някакъв младеж, който вече беше хванал възрастната жена за лакътя.

— Махай се! — разпищя се тя като попарена. — До гуша ми е дошло от навлеци като теб. Само се чудят как да ми отмъкнат портмонето.

Младежът измънка нещо, пусна бабката и я заряза насред платното. Всички започнаха да натискат клаксоните, но спряха и без да си дава зор, старицата докрета бавно-бавно до тротоара.

„Небесният съвет очевидно не ме е пратил на земята, за да помогна на тази възрастна жена“, отсъди Стърлинг.

Пред витрините на „Сакс“ на Пето авеню се виеше дълга опашка. Той се запита какво толкова има тук, та са се стълпили толкова хора. Само дрехи, изложени по витрините! Зърна с крайчето на окото кулите на катедрала „Сейнт Патрик“ и усети, че не бива да губи и миг.

„Я да помисля за какво всъщност става въпрос — реши той. — Заръчаха ми да помогна на човек, изпаднал в нужда, и ме пратиха в Рокфелеровия център. Явно трябва да се заема с изпълнението на задачата от там.“ Върна се в центъра.

Взираше се все по-внимателно в лицата на околните. Покрай него минаха мъж и жена, облечени в прилепнали дрехи от черна кожа, и двамата сякаш бяха скалпирани. За капак бяха с надупчени носове и вежди, по които се мъдреха обички — сега това явно беше на мода.

Стърлинг продължи нататък заедно с навалицата и усети, че пак нещо го тласка към величествената коледна елха насред празнично украсения Рокфелеров център.

По едно време видя, че е застанал до момче и момиче, които изглеждаха по-човешки и се държаха за ръце — по всичко личеше, че са много влюбени. Стърлинг нададе ухо — почувства се като клюкарка, но на всяка цена искаше да чуе какво си шепнат младежите. Кой знае защо, беше сигурен, че момчето ей сега ще направи на момичето предложение за женитба. „Хайде, побързай — помисли си той. — Докато не е станало прекалено късно.“

— Реших, че вече е време — каза младежът.

— И аз съм готова — отвърна с блеснали очи момичето.

„Къде ли е пръстенът?“, учуди се Стърлинг.

— Дай да поживеем половин година заедно — да видим дали ще потръгне.

Младата жена се зарадва много.

— Не мога да ти опиша колко съм щастлива — прошепна тя.

Стърлинг поклати глава и им обърна гръб. По негово време това беше недопустимо. Донейде обезсърчен, продължи към парапета над ледената пързалка и погледна надолу. Музиката вече свършваше, всички се отправяха към изхода. Той зърна момиченце, което за последно направи кръгче. Възхити му се колко е добро.

След миг момиченцето вдигна главица и Стърлинг видя, че се мъчи да преглътне сълзите. Очите им се срещнаха. „Дали ме вижда?“, запита се той. Не беше сигурен, но знаеше, че детето е доловило присъствието му и има нужда от него. Загледа как малкото момиче излиза, свело раменца, от пързалката и на мига разбра, че са го пратили тук именно заради него.

Видя, че детето маха кънките, обува си обувките и тръгва нагоре по стълбите. За миг го изгуби в блъсканицата, после обаче го настигна при автобуса с табела „УЧИЛИЩА «МАДИСЪН ВИЛИДЖ»“, който чакаше на Четирийсет и девета улица. Така значи, отиваха в Лонг Айланд. Стърлинг чу, че учителката вика по име момиченцето — казваше се Мариса. Тя очевидно бе най-малка в групата — отиде в задната част на автобуса и седна натъжена на последната седалка. Спокоен, че не го вижда никой, Стърлинг последва детето в автобуса и се намести на седалката от другата страна на пътеката. Мариса го стрелна няколко пъти с очи, сякаш доловила някак присъствието му.

Стърлинг се облегна — вече знаеше какво да прави. Погледна към Мариса, която бе отпуснала главица до прозореца и беше затворила очи. Какво ли й тежеше толкова на сърчицето? За кого ли си мислеше?