Мери Кларк: Грешникът

„Чудо голямо, като са заминали“, все си повтаряше.

Но ако минаваше с кола покрай ресторанта на Нор-Нор, пак стискаше с все сила очи — още си спомняше колко се е забавлявала, когато е ходела с баща си там. Вътре бе пълно с народ, понякога Нор-Нор свиреше на пианото, а хората умоляваха баща й да попее. Случваше се и да донесат компакт-дискове, за да му искат автографи.

А сега Мариса не стъпваше там. Беше чувала майка й да казва на Рой — сегашния си мъж, че без Нор-Нор ресторантът бил закъсал и всеки момент щял да затвори врати.

„То оставаше да закъса! Какво очакваха татко и баба, когато заминаха?“, недоумяваше Мариса. Самата Нор-Нор току повтаряше, че ако не е всяка вечер в ресторанта, той ще западне. „Това ми е всекидневната — все повтаряше на Мариса. — Може ли да поканиш някого на гости и да не си си у дома?“

Щом толкова е обичала ресторанта, защо тогава е заминала? И щом баща й и баба й обичат нея, както непрекъснато твърдяха, защо тогава я оставиха тук?

Не ги беше виждала близо от година. На Бъдни вечер беше рожденият й ден. Мариса щеше да навърши осем години и макар още да се сърдеше много на баща си и на баба си, се беше зарекла пред Бога, че ако на Бъдни вечер на вратата се позвъни и те стоят на прага, тя никога вече няма да се държи лошо, ще помага на майка си с бебетата и няма да се прави на отегчена до смърт, когато Рой пак заповтаря като курдисан тъпите си историйки. Стига това да помогнеше, бе готова да се зарече и че докато е жива, няма да се пързаля с кънки, знаеше обаче, че баща й няма да й позволи да дава такива обещания, защото, ако някога се върнеше, щеше пак да настоява да я води на фигурно пързаляне.

Музиката свърши и треньорката — госпожица Кар, която за подарък бе довела дванайсет от своите ученици в Рокфелеровия център, им даде знак, че е време да си тръгват. Мариса направи последен пирует и се запъти към изхода. Още щом започна да развързва кънките, болката я връхлетя отново. Мариса усети как тя я присвива около сърцето, изпълва гърдичките й и сетне като приливен талаз се надига към гърлото й. Ала колкото и трудно да й беше, си наложи да не плаче.

— Невероятна си! — похвали я един от разпоредителите. — Щом пораснеш, ще станеш звезда като Тара Липински.

И Нор-Нор все й го повтаряше. Този път Мариса не се сдържа — очите й се напълниха със сълзи. Извърна се, та разпоредителят да не я види каква е ревла, и погледна право в очите мъж, застанал при перилата. Беше облечен в много странно палто, носеше и странна шапка, инак лицето му беше добро и той май й се усмихваше.

— Ела, Мариса! — подвикна малко обидено госпожица Кар и момиченцето се завтече да настигне другите деца.

„Уж ми е познато, а не е същото“, прошепна наум Стърлинг, докато оглеждаше Рокфелеровия център. Беше много по-оживено в сравнение с последния път, когато той бе идвал тук. Беше пълно с народ, нямаше къде игла да падне. Някои бързаха с покупки, други стояха и се възхищаваха на огромната елха.

Беше по-висока от дръвчето, което Стърлинг беше видял тук последния път — преди цели четирийсет и шест години! — и беше окичена с повече светещи лампички. Беше приказно красива и въпреки това изобщо не можеше да се мери с неземния светлик, който той бе съгледал в заседателната зала горе на небето.

Стърлинг уж беше израсъл на Седемдесета улица, само на хвърлей от Пето авеню, уж почти цял живот беше живял в Манхатън, а изведнъж го налегна тъга за небесния живот. Трябваше на всяка цена да намери човека, на когото да помогне, и да изпълни задачата.

Към него се завтекоха две дечица. Стърлинг се дръпна от пътя им и се блъсна в жена, захласнала се по елхата.

— Извинете — рече й. — Дано не съм ви наранил.

Тя не го погледна, дори не показа с нещо, че е чула и думица или е усетила удара.

„Не знае, че съм тук — рече си Стърлинг. Почувства се много объркан. — Как ще помогна на човека, изпаднал в нужда, щом той няма да ме вижда и чува? — недоумяваше той. — Това е то, Небесният съвет ме е оставил на произвола на съдбата.“

Взря се в лицата на хората наоколо. Говореха си, смееха се, носеха пакети, сочеха елхата. Никой нямаше вид на човек, изпаднал в нужда. Стърлинг се сети как адмиралът е подметнал, че той никога не е помагал на стариците да прекосяват улицата. Дали пък да не опита сега?

Забърза към Пето авеню и беше стъписан от множеството автомобили. Мина покрай една витрина и спря, изумен от отражението си. Другите не го виждаха, а ето на — той виждаше себе си! Взря се в образа си върху стъклото. „Още не си сдал багажа, мой човек“, помисли възхитен. Виждаше отражението си за пръв път от оная съдбоносна утрин, когато тръгна към игрището за голф. Вгледа се в прошарената коса, във вече посърналото лице и ъглестите черти, в снажното си мускулесто тяло. Беше облечен като за през зимата: в тъмносин втален балтон с кадифена яка, носеше и любимата си шапка — сиво бомбе, и сиви ръкавици от тънка-претънка кожа. Забеляза как са облечени околните и си даде сметка, че дрехите му са доста демодирани.