Мери Кларк - Грешникът

Вторият баща на момиченцето отключи вратата и я отвори широко.

— Къде са ми момченцата? — подвикна закачливо. — Рой младши, Робърт, тати се върна!

Стърлинг отскочи встрани, когато двама русоляви малчугани се втурнаха към мъжа — приличаха си като две капки вода. Стърлинг надзърна и в хола, където, притеснена до смърт, красива руса жена държеше безжичен телефон (явно поредното нововъведение, появило се вече след кончината на Стърлинг). Жената повика с ръка Мариса.

— Баща ти и Нор-Нор искат много, ама много да си поговорят с теб — рече тя.

Момиченцето отиде в хола, взе от майка си телефона и за огромно изумление на Стърлинг сложи слушалката върху апарата, сетне просълзено хукна към горния етаж.

„Бре, бре, бре“, помисли Стърлинг.

Още не знаеше за какво става дума, но му домъчня много, когато майката на Мариса се спогледа отчаяно с мъжа си. „Тук явно ще ми се отвори работа“, рече си той. Мариса се нуждаеше незабавно от помощ.

И той се качи горе и почука на вратата на детето.

— Остави ме на мира, мамо, много те моля! Не съм гладна, няма да ям.

— Не е майка ти, Мариса — промълви Стърлинг.

Чу как ключалката изтраква, сетне вратата се отвори бавно. Мариса се ококори и тъгата й отстъпи място на изумлението.

— Видях те, докато се пързалях, после и при автобуса — изшушука тя. — След това обаче те изгубих. Да не си призрак?

Стърлинг й се усмихна.

— Не съвсем. По-скоро приличам на ангел, но не съм и такъв. Всъщност точно заради това съм тук.

— Искаш да ми помогнеш, нали?

Стърлинг се взря в тъжните сини очи на момиченцето и усети как го плисва нежност.

— Искам да ти помогна повече от всичко на тоя свят. И заради теб, и заради мен самия.

— Да си нямаш неприятности с Бога?

— Нещо такова. Не е много доволен от мен. Смята, че още не съм готов за рая.

Мариса завъртя очи.

— Аз пък познавам сума ти хора, които никога няма да се доберат до рая.

Стърлинг се засмя.

— И аз бях убеден, че някои няма да отидат в рая, а сега са си там заедно с най-благочестивите.

— Ама че работа! — възкликна Мариса. — Няма ли да влезеш, де? Имам фотьойл, голям е, тати седеше преспокойно на него, когато идваше да им помага с домашните.

„Очарователно дете! — помисли Стърлинг и влезе в просторната стая. — Уж малко, а вече с характер!“ Радваше се, задето Мариса веднага е разбрала, че са сродни души и може да му се довери. Вече изглеждаше малко по-щастлива.

Той се настани на фотьойла, който момиченцето му посочи, и чак сега забеляза, че още е с бомбе.

— Извинявай! — прошепна, после го свали и го сложи върху коленете си.

Мариса издърпа стола при бюрото и както подобава на любезна домакиня, седна на него.

— На драго сърце бих те почерпила нещо безалкохолно и курабийки, но ако сляза долу, ще ме накарат да вечерям — сбърчи тя носле. — Всъщност чак сега ми хрумна. Ти огладняваш ли? Можеш ли да ядеш? Защото уж си тук, пък те няма.

— И аз се мъча да разбера — призна си Стърлинг. — За пръв път правя подобно нещо. Я ми кажи сега защо отказваш да разговаряш с баща си?

Мариса сведе очи, по личицето й отново се мярна тъга.

— Не иска да дойде и да ме види, не иска и да ми разреши аз да отида на гости при него и при Нор-Нор, баба, де. Щом те не искат да ме виждат, и аз няма да искам.

— Къде живеят?

— Не знам — избухна момиченцето. — Казва ли ти някой! Мама също не знае. Разправя, че се криели от лошите и не можели да се върнат, докато не бъдело безопасно, но в училище всички твърдят, че тати и Нор-Нор са се забъркали в нещо и са си плюли на петите.

„Каква ли е истината?“, запита се Стърлинг.

— Кога за последно си ги виждала?

— Миналата година, два дена след Коледа. Ние с тате ходихме да се пързаляме с кънките. После отидохме да обядваме в ресторанта на Нор-Нор. Уж в навечерието на Нова година щяхме да ходим в „Рейдио Сити“, но на тях с баба им се наложи да заминат. Нахълтаха тук още докато спях, да си вземат довиждане. Така и не ми казаха кога ще си дойдат, а оттогава мина цяла година. — Момиченцето се позамисли. — Трябва да се видя с татко, трябва да се видя с Нор-Нор.

„Сърцето й е сломено“, помисли Стърлинг. Влизаше й в положението. Когато бе зърнал през прозореца на небесната чакалня Ани, и той бе изпитал същата болка и копнеж.

— Мариса!… — повика някой и почука на вратата.

— Ох, така си и знаех! — завайка се детето. — Сега мама ще ме накара да сляза долу и да вечерям. Не ми се яде, пък и не искам да си тръгваш.

— Ще видя какво мога да направя за теб, моето момиче. Ще се върна да ти пожелая „лека нощ“.