Мери Кларк: Грешникът

— Обещаваш ли?

— Мариса! — почука се пак на вратата.

— Да, но и ти ще ми обещаеш нещо — рече припряно Стърлинг. — Майка ти наистина се притеснява за теб. Не й прави напук.

— Хайде, от мен да мине. Няма да правя напук и на Рой. Пък и обичам пиле. Идвам, мамо — провикна се момиченцето. Сетне се извърна отново към Стърлинг. — Дай лапа!

— Моля? — изуми се той.

Мариса не можеше да повярва, че не знае.

— Явно си доста старичък. Всеки ще ти каже какво е „дай ми лапа“.

— Напоследък съм се пооткъснал — призна си Стърлинг и след като видя какво прави Мариса, вдигна длан, отвори я и я шляпна весело в нейната.

„Виж я ти колко ни е развита за възрастта си!“, помисли си с усмивка.

— Хайде, ще се видим — прошепна й.

— Ти си върхът! Ей, да не си забравиш бомбето. Не се обиждай, ама е много смешно.

— Вечерята ще изстине, Мариса — пак се провикна майка й.

— Вечерята винаги е изстинала — изшушука момиченцето на Стърлинг, докато той я изпращаше до вратата. — Рой цяла вечност си мърмори молитвите. Според татко мама изобщо не трябвало да готви, по-добре било да минем на сухоежбина. — Детето хвана дръжката на вратата. — Мама не те вижда, нали?

Стърлинг поклати глава и изчезна яко дим.

От небесната заседателна зала следяха с изострено любопитство всяко негово движение.

— Веднага установи връзка. Сече му пипето, както се казваше едно време — отбеляза одобрително адмиралът.

— А момиченцето е толкова нещастно — завайка се монахинята.

— И устато — вметна монахът. — Но по мое време беше друго. Стърлинг се кани да поиска съвет от нас. Мисля да му го дадем.

— Така да бъде — викнаха в хор всички.

Погълнат от мислите си, Стърлинг постоя известно време под стряхата на Марисини, която го предпазваше от бавно сипещия се сняг. „Ще взема да пообиколя из града и да поразпитам за бащата и бабата“, помисли си той, после обаче реши, че има по-лесен начин да добие пълна представа, но първо трябваше да поиска разрешение от Съвета.

Затвори очи. Още преди да е попитал, се озова в заседателната зала. Камък му падна от сърцето, когато видя лицата на своите свети наставници — гледаха го със сдържано одобрение.

— Опита се да намериш старица, изпаднала в беда — рече бодро-бодро адмиралът. — Момъкът, който те изпревари, остана доста изненадан. Бабката се оказа много проклета.

— Все пак, след като се озова на земята, Стърлинг не губи и миг — намеси се одобрително монахинята.

Стърлинг грейна, зарадван от похвалата.

— Благодаря, много ви благодаря. Както сами разбирате, точно сега не искам да губя и миг. Според мен ще помогна на Мариса най-бързо, ако знам корена на проблема й. Навръх миналата Нова година баща й и баба й са смятали да я заведат в „Рейдио Сити“. Но тъкмо да отидат, и се е случило нещо. Пътем двамата са се отбили рано-рано сутринта да й кажат, че ще заминат за известно време.

Монахът кимна.

— За да разбереш корена на повечето проблеми, трябва да се поразровиш в миналото.

Най-неочаквано се обади пастирът, който дотогава бе мълчал като гроб.

— Повечето проблеми на хората наистина се коренят в миналото. Само да познавахте майка ми и баща ми! Защо според вас съм станал пастир? Защото единствено в планината можех да намеря малко спокойствие.

Всички се засмяха.

— А мен питате ли ме! — каза царицата. — Цялото царство ми одумваше семейните проблеми.

Монахът се прокашля.

— Влизаме ти в положението, Стърлинг. Знаем защо си тук. Искаш разрешение да се върнеш назад във времето и да разбереш защо се е наложило бащата и бабата на Мариса да напуснат под пара града.

— Точно така, драги ми господине — потвърди смирено той. — Вероятно се досещате, че ако ми разрешите да го направя, ще облекчите задачата ми. Не че очаквам някакво специално благоволение, де.

— Щом видиш каква е работата, може и да го поискаш — сопна се матадорът. — Лично аз съм на мнение, че ще се бориш на арената не с един, а с два бика…

Монахът го прекъсна.

— Нека Стърлинг сам разбере за какво става дума — отсече той и се пресегна да натисне копчето.

„Стана бързо — помисли Стърлинг, след като отново се понесе с шеметна бързина през Слънчевата система. — Сега ме пращат по друг път. Сигурно защото се връщам назад във времето.“

След миг вече стоеше на паркинга на ресторант, който сякаш го примамваше да влезе вътре. Направи му впечатление, че е доста пълен. Видя през прозорците, че вътре сноват хора. За да се ориентира, отиде в дъното на алеята и прочете табелата: „НЯМА СВОБОДНИ МЕСТА“.