Мери Кларк - Грешникът

Сервитьорът им донесе ордьоврите. „Научих каквото имаше да научавам — отсъди Стърлинг. — Братя Баджет са решили да правят, да струват, но да намерят Нор и Били и да им попречат да свидетелстват срещу тях.“

Реши да се поразходи и чак тогава да помоли да го пренесат другаде. След час знаеше кого иска да види. Затвори очи и прошепна:

— Нека бъде лято. И ако е възможно, нека отида при Нор и Били.

„Със сигурност не са отседнали тук“, реши посърнал Стърлинг. Стоеше на балкона в стая на втория етаж на занемарен мотел, разположен само на хвърлей от оживена магистрала. Беше горещо като в пещ, инак околността беше красива. Както и в селцето на мама Хеди-Ана, се откриваше великолепна гледка към планините.

От шестте автомобила, спрени пред мотела, четири бяха с номера на щат Колорадо.

Стърлинг забеляза едър мъжага с тъмни очила, който чакаше в мерцедес. Току поглеждаше в огледалото за обратно виждане, после отново извръщаше очи към входа точно отпред.

Стърлинг се обърна и надзърна през прозореца. Били стоеше с ръце в джобовете насред неуютната стая. Гледаше Нор, която бе приседнала на крайчеца на леглото и стискаше телефонната слушалка.

Не приличаха на себе си. Сега русата коса на Нор беше светлокестенява и бе прибрана на строг нисък кок. Били си беше пуснал брада и се бе подстригал много по-късо.

„Сигурно оттук се обаждат у дома — реши Стърлинг. — Ако са включени в Програмата за защита на свидетелите, могат да говорят само по линии, за които е сигурно, че не се подслушват. И двамата са притеснени до смърт. — Той влезе вътре, свали си бомбето и долепи ухо до слушалката. — Ставам все по-добър в подслушването“, зарадва се.

Чу в другия край на линията познат глас и разбра, че Нор говори с Денис.

— Излишно е да ти обяснявам, Нор, че всичко тук се върти около теб — рече барманът. — Е, мога да забъркам някой и друг коктейл, сервитьорите ни са много оправни, няма по-добър готвач от Ал, но отсъствието ти пак се усеща. Когато дойдат, клиентите очакват да те видят на масата си.

— Знам, знам. Какви са загубите този месец?

— Големи, не е за разправяне. Вечерно време дори в събота три четвърти от местата са свободни.

— А това, разбира се, означава, че келнерите получават по-малки бакшиши — отсъди Нор. — Виж, Денис, надали ще продължава така още дълго. Ще се приберем веднага щом делото мине и Баджетови се озоват зад решетките. Изчисли с колко са спаднали бакшишите на сервитьорите и добави половината към заплатите им.

— Ти май не ме разбра. Губиш страхотни суми.

— Ти май също не си ме разбрал — ядоса се Нор. — Знам, ресторантът има нужда от мен. Но той съществува благодарение на теб, на Ал, на келнерите, кухненските работници и чистачите. Трябваше да минат години, докато събера такъв отличен екип, нямам намерение да го губя току-така.

— Не се притеснявай, Нор, опитвам се да ти помогна заведението да не закъса съвсем.

— Извинявай, Денис — рече със свито гърло жената. — Всичко това направо ме съсипва.

— Как е Били?

— А ти как мислиш, че е? Току-що се свърза с Мариса и със звукозаписната компания. Детето отказва да говори с него, а и с мен. А от звукозаписната фирма го предупредиха, че ако не се яви в скоро време, ще развалят договора. — Двамата помълчаха, после Нор допълни: — Денис, нали я знаеш оная импресионистична картина при камината в хола ми? Имаш пълномощно. Вземи документите от сейфа. Занеси всичко в галерия „Рубън“. Сигурна съм, че ще откупят платното. Струва най-малко шейсет хиляди долара. Не са малко пари, все ще запушим някоя и друга дупка.

— Но ти си обичаш картината, Нор.

— Не толкова, колкото ресторанта. Е, Денис, май нямам други добри новини — поне засега. Ще ти звънна пак след около половин месец.

— Ще чакам, Нор. Не се притеснявай.

След това Нор се обади на Шон О’Брайън — да провери дали делото е насрочено. Още не било.

Без да продумват и дума, Нор и Били излязоха от мотелската стая, отидоха по стълбите на паркинга и се качиха в мерцедеса, където ги чакаше мъжът с тъмните очила. „Сигурно е агент от ФБР, който ги охранява“, каза си Стърлинг.

Намести се отзад при Нор. Пътуваха в пълно мълчание цели двайсет и пет минути. Стърлинг видя пътен знак, на който пишеше, че Денвър е на четирийсет и пет километра. „Знам къде сме — помисли той. — Някъде тук беше и Академията на военновъздушните сили.“

Били и Нор живееха в най-обикновена двуетажна къща с едно-единствено достойнство — поне според Стърлинг: намираше се сред огромно имение и се беше сгушила сред дърветата, така че никой не я виждаше.