Мери Кларк - Грешникът

— Освен това… — проплака бабката.

Приятелката най-близо до телефона скочи и посочи точка шеста в списъка. Хеди-Ана кимна.

— Освен това не мога и залък да сложа в уста. Станала съм кожа и кости.

„Май добих представа какво става във Валония — отсъди Стърлинг. — А сега няма да е зле да се пренеса напред във времето, в следващия сезон и да видя как е Мариса.“

Тръгна си от каменната къща, погледна планините, сетне се извърна към небето.

„Много ви моля, пренесете ме у Марисини. И нека бъде април“, поиска той и затвори очи.

„Пролетта идва най-напред при върбите“, каза си, загледан в тъничките изящни върбови дървета на моравата през Марисини в Мадисън Вилидж. Бяха обвити в розова мъглица — обещание за цвят, който скоро щеше да стане видим.

Свечеряваше се, вече се спускаше здрач, изчезнаха и последните слънчеви лъчи. Стърлинг влезе вътре и завари семейството да вечеря.

Разположи се на един стол в трапезарията, възможно най-далеч от Рой младши и Робърт, които блъскаха като обезумели с лъжиците по масичките на бебешките столчета.

Мариса седеше срещу тях и мълком си боцваше от парчето пиле.

Дениз и Рой се бяха разположили в двата края на масата и бяха избутали столовете си назад, за да могат да хранят близнаците.

— Как беше днес в училище? — попита Рой Мариса и успя криво-ляво да пъхне лъжица картофено пюре в устата на Робърт.

— Добре — отвърна безжизнено Мариса.

— Стига си си играла с храната. Хапни нещо, де — примоли се Дениз, после стисна устни, доловила предупредителния поглед на мъжа си.

Мариса остави вилицата.

— Наистина не съм гладна. Няма да ми се сърдите, нали?

Дениз се поколеба, после кимна.

— Тати и Нор-Нор ще звъннат след един час.

— Знам.

— Ще те повикам. Можеш да се качиш горе в стаята ни и да разговаряш с тях оттам.

Стърлинг се изкуши да я последва, после обаче реши да остане и да чуе какво ще каже Дениз на Били, когато той се обади.

След като момиченцето се качи горе, майката сподели:

— Така и не намерих сили, Рой, да й направя забележка за училището. Не може да се съсредоточи върху уроците, и туйто. Според учителката обвинявала себе си, задето Били и Нор са заминали, и смятала, че е направила нещо.

— Много деца се обвиняват, ако се случи нещо с родителите им, било то смърт, развод или раздяла — отбеляза Рой. — Просто трябва да проявим разбиране.

„Душа човек е тоя Рой — помисли Стърлинг. — Старае се как ли не, а все удря на камък.“

— Долу долу, долу — подвикна Рой младши, беше му втръснало да седи на столчето.

— Долу, долу — заприглася му Робърт.

Рой си гребна за последно от салатата и стана от масата.

— После ще пием кафе. Ще ги кача тия немирници горе и ще ги изкъпя.

Дениз се зае да разчиства масата. След няколко минути телефонът иззвъня.

— О, Били, подранил си — подхвана тя. — Мариса е тук, разбира се, не е излязла. Разбере ли, че ще се обаждаш, не мърда от къщата, да не би да те изтърве. Нещо ново? — Жената послуша-послуша, сетне се примоли: — Кажи й колко се гордееш, че е отличничка. И двамата знаем, че е готова на всичко, само и само да ти достави удоволствие. Добре, ще й предам да вдигне. Много здраве на Нор. — Дениз остави слушалката на масата, отиде при стълбата и се провикна: — Мариса!

Момиченцето вече стоеше на горната площадка.

— Татко ли е?

— Да.

Стърлинг се качи веднага горе и последва бързоногото дете в спалнята на родителите му. Мариса затвори плътно вратата.

Няколко минути Стърлинг слуша как тя моли баща си да си дойде. Обеща му, че никога вече няма да му додява да я води на кино или да го кара да си говорят по телефона, макар и да знае, че той има работа, или…

Стърлинг се приближи и се наведе — да чуе какво казва Били.

— Не говори така, слънчице. Не си направила нищо лошо, нямаш никаква вина. Винаги ми е било приятно, когато си ми се обаждала…

— Защо тогава не ми кажеш телефонния си номер, а? — тросна се разплакана Мариса.

— Не мога, Риса. Обаждам се от чужд телефон. Ние с Нор-Нор не искаме нищо друго, освен да се върнем час по-скоро. Щом се прибера, ще се постарая да бъдем по-често заедно, обещавам…

След като накрая се сбогува през сълзи, момиченцето се върна в стаята си, седна на бюрото и включи уредбата.

Помещението се изпълни със звуците на хита, написан от Били: „Знам какво искам… Знам от какво имам нужда…“

Стърлинг загледа как Мариса полага главица върху ръцете си и плаче неудържимо. „Ще ти дам онова, което искаш и от което имаш нужда — зарече се той. — Ще го направя, дори и да се наложи да обърна земята и небето. Не, с помощта на небето“, поправи се Стърлинг.