Мери Кларк - Грешникът

— Ще го видиш, то оставаше да не го видиш — увери го Нор. — Но и на Коледа догодина пак ще пееш с мен тук.

— Разбира се, мамо, при това безплатно — прихна младежът.

— Няма да е зле да си намериш телохранител, да те пази от тълпите — заяви Денис и сгъна кърпата. — Хайде да те откарам до вас, Нор, виждаш ми се много уморена.

— Виж какво, ако живеех на четвърт час път оттук, на драго сърце щях да приема поканата ти. Но до къщи са някакви си три минути. Предпочитам утре заран автомобилът да ми е подръка. Все пак отнеси вместо мен тефтерите с резервациите. Ще ги позадържа. — Тя целуна лекичко Били по бузата. — До утре.

— До утре. Аз се качвам горе. Но не се опитвай сега да преглеждаш резервациите. Остави за сутринта. — Двамата се погледнаха. — Знам, знам, може и да е късно.

„Ето къде, значи, живеел Били — отсъди Стърлинг. — Горе сигурно има жилище. Интересно, какво ли представлява къщата на Нор? Тя каза, че живеела само на три минути с кола оттук. Ще имам време и да се върна.“ Отново забърза през паркинга, този път следвайки Нор и Денис.

През последните няколко часа се бе застудило. Стърлинг погледна нагоре. Бяха се струпали облаци, затулили луната и звездите. Той си пое въздух. Дъхтеше на сняг. „Обичах зимата повече, отколкото лятото — каза си той. — Ани ме мислеше за луд. А тя си умираше да се попече поне ден край морето. Техните май имаха вила край Спринг Лейк.“

Нор караше красив мерцедес. „И аз навремето си падах по тази марка — помисли Стърлинг. — Не се е променила много през годините.“ Докато Денис слагаше тефтерите с резервациите на пода отзад и държеше вратата на Нор, Стърлинг се пъхна на предната седалка. „Никога не съм обичал да се возя отзад — рече си. — Краката ми вечно изтръпваха.“

Нор заключи вратата и пристегна колана. „Днес всички си слагат колани — учуди се Стърлинг. — Сигурно така е по закон.“

Намести бомбето и се подсмихна при мисълта, че догодина Мариса ще има да му се присмива за него. Тъкмо излизаха от алеята, и той подскочи от изненада — Нор каза на глас:

— Мама Хеди-Ана. Бог да ни е на помощ!

Стърлинг се почувства малко гузен. „Нор си мисли, че няма друг в автомобила, а е от хората, които си говорят сами. И аз го правех и щях да си умра от срам, ако разберях, че някой ме е подслушвал. Всъщност няма нищо лошо и да подслушвам — успокои се той. — Нали съм дошъл да им помогна.“

За щастие Нор включи радиото и до края на пътя слуша новините.

Къщата й се намираше в края на задънена улица, насред огромна градина. Стърлинг начаса видя, че това е дом точно като за нея. Къщата приличаше на обновена ферма. Отвън бе обкована с бели дъски, капаците на прозорците бяха боядисани в черно. Лампата на верандата беше запалена и озаряваше с мека светлина входната врата.

— Слава Богу, най-после се прибрах! — въздъхна жената.

„Знам какво имаш предвид — каза на глас Стърлинг и завъртя очи. — Добре, че Нор не ме чува. Инак щеше да получи сърдечен пристъп. Няма да се заседявам“, обеща си, а Нор затърси из дамската чанта ключа, после слезе от колата и взе тефтерите с резервациите.

Докато вървеше към входната врата, Стърлинг се възхити на живия плет, покрит с лек снежец.

Щом отвори, Нор изключи алармата, светна лампите и Стърлинг видя, че жената има и изтънчен вкус. На първия етаж имаше едно-единствено просторно помещение с бели стени и дъсчен под. Холът се падаше зад повдигнатата на поставка камина. Под прав ъгъл спрямо нея се извисяваше огромна коледна елха, окичена с лампички във формата на свещи. Последните три реда отдолу определено носеха почерка на Мариса. От хартиените украшения ръчна изработка, множеството гирлянди и няколкото захарни пръчки се виждаше как тя си представя коледната елха.

В стаята имаше канапета с тумбести възглавници, персийски килими, старинни мебели и прелестни картини. Всичко беше белязано от жизненост и ведрост.

— Чаша какао! — прошепна Нор и си изхлузи обувките.

Отиде в кухненския бокс, остави на масата тефтерите с резервациите и отвори хладилника. Стърлинг не обичаше да е припрян: тръгна бавно от картина на картина. „Ценни са — отсъди той. — Жалко, че не мога да ги разгледам по-хубавичко.“ Особено прелестен му се стори един английски пейзаж с ловна сцена.

Приживе беше адвокат на доста богати семейства и бе развил вкус към изкуството. Спомни си как все са му повтаряли, че преспокойно може да стане и оценител.

Стълбата към горния етаж сякаш го зовеше. „Само ще хвърля едно око, и беж да ме няма“, обеща си той.