Мери Кларк - Грешникът

Небесният съвет следеше с изострено любопитство от заседателната зала действията на Стърлинг.

— Забелязахте ли колко се натъжи, задето Мариса дори не е забелязала присъствието му в ресторанта? — попита монахинята. — Наистина беше сломен.

— Това е една от първите поуки, които искаме да си извлече — заяви монахът. — Приживе не е забелязвал доста хора, сякаш изобщо не са съществували.

— Как мислите, дали мама Хеди-Ана ще ни се изтърси в скоро време в чакалнята? — поинтересува се пастирът. — Каза на синовете си, че беряла душа.

Медицинската сестра се подсмихна.

— Приложи най-старата хватка на тоя свят, само и само да накара синовете си да идат да я видят. Здрава е като бик.

— Никак не ми се иска на арената да ми се изпречва бик като нея — подметна кисело матадорът.

— А адвокатът е закъсал не на шега — отбеляза светицата, която според Стърлинг приличала на Покахонтас. — Ако начаса не предприеме нещо, когато му дойде времето, няма да си има работа с нас.

— Клетият Ханс Крамер, колко е отчаян! — ахна монахинята. — Братя Баджет нямат милост.

— Мястото им е в ареста на бойния кораб — оповести сурово адмиралът.

— Чухте ли, моля ви се? — възкликна изумена царицата. — Наумили са си да опожарят склада на горкия човек!

Светиите поклатиха глави и се умълчаха, натъжени и замислени колко жестоки са хората един към друг.

Слугите се спуснаха трескаво да докарват автомобилите на гостите, изсипали се от къщата. Стърлинг се облегна на колоната пред входната врата и се позаслуша да чуе кой какво мисли.

— Ама че работа!

— Върнете им парите! Аз ще ги дам тия два милиона за новото крило — сопна се престаряла бабка.

— Покрай всичко това се сетих за филма „Изхвърлете мама от влака“. Готов съм да се обзаложа, че сега тия долни типове ги сърбят ръцете да направят точно това — отсъди съпругът на една от жените в управителния съвет на старческия дом.

— Добре поне, че храната се ядваше — намеси се трети.

— Дано сте разбрали, че откакто са напуснали Валония, не се престрашават и да припарят до границата. Сетете се защо!

— Майката не си поплюваше, а?

Стърлинг мярна двамата сенатори, които профучаха като хали покрай него — крещяха колкото им глас държи на своите съветници. „Сигурно се притесняват, че по жълтите вестници ще ги одумват, задето си пият питието с разни мафиоти — реши Стърлинг. — Само да знаеха, че тия негодници се готвят да подпалят склада на някакъв клетник!“ Стърлинг изгаряше от нетърпение да се метне в автомобила на Нор и Били и да чуе какво ще кажат те за случилото се.

Един от гостите, почерпил се с водка в не по-малки количества от ракийката, изпита от мама, запя: „Честит рожден ден, Хеди-Ана“, при това на валонски, само дето нямаше пред себе си нотния лист, за да гледа думите. Премина на английски и към него се присъединиха още гости, които явно не се измъчваха от угризения на съвестта.

Стърлинг чу как един от слугите пита някакъв гост дали автомобилът му е мерцедес. След миг момчето докара един от ония малки джипове. „Значи сега мерцедесите изглеждат така“, рече си Стърлинг.

Автомобилът на Били бе спрян отзад. „Само това оставаше да ги изтърва“, завайка се Стърлинг. Две минути по-късно, когато Нор и Били се появиха, понесли апаратурата и инструментите, той вече се беше настанил на задната седалка.

По лицата им личеше, че са много притеснени.

Без да проронят и дума, натовариха всичко в автомобила, метнаха се и се сляха с колите, пъплещи по дългата алея. Не проговориха, докато не излязоха на шосето. Чак тогава Нор попита припряно:

— Как мислиш, Били, сериозно ли се заканваха да подпалят склада на онзи човечец?

— Повече от сериозно. Пак извадихме късмет: не разбраха, че сме ги чули.

„Друг път не са разбрали! — помисли Стърлинг. — Адвокатът… как му беше името? А, да, Чарли Сантоли. Той ви видя да излизате от кабинета. Спукана ви е работата, ако каже на Баджетови.“

— Все ми се струва, че и друг път съм чувала онзи глас… От съобщението върху телефонния секретар, де — проточи Нор. — Направи ли ти впечатление, че когато помоли за още време, каза „мълко“, а не „малко“?

— Сега, като ми каза, се сетих, че наистина говореше с акцент — съгласи се Били. — Но може би е бил толкова притеснен, горкият, че е провлачвал думите.

— Не, не, говореше си с акцент. Струва ми се, че е идвал в ресторанта. Ако разберем кой е, можем да го предупредим.

— Щом стигнем в ресторанта, ще се обадя в полицията — отсече Били. — Не е за клетъчния.