Софи Кинсела - Пожелай ми слънчогледи

Тя вдига чашата с кафето и всички започват да ръкопляскат.

— Благодаря на всички — промълвявам аз, цялата поруменяла. — Вие сте… чудесни сте.

До един ще останат без работа. Те нямат никаква представа. Купили са кифлички и подарък.

— Искаш ли кафе? — Фи ми подава чаша. — Дай тази папка…

— Не! — стисвам папката още по-силно. — Това е поверително…

— Да не би да са премиите? — хили се Дебс и ме сръчква. — Гледай да са хубави, Лекси! Имам нужда от нова чанта!

Успявам да се усмихна. Това е просто някакъв кошмар.

Когато най-сетне си тръгвам от работа, кошмарът не е приключил. Разполагам с цял уикенд, за да спася отдела. Не само че не познавам проблема, ами нямам представа какъв отговор да дам. Докато чакам асансьора, се приближава Байрън.

— Вкъщи ли ще работиш? — той извива вежди, когато вижда натъпканото ми куфарче.

— Трябва да спася отдела. Ще работя целия уикенд, за да намеря разрешение.

— Това майтап ли е? — Байрън клати глава. — Лекси, не чете ли предложението? Така ще бъде по-добре и за мен, и за теб. Създават нов стратегически екип, който ще ни даде повече власт и по-голям размах…

— Не е там работата! — изкрещявам, обзета от заслепяваща ярост. — Какво ще стане с приятелите ни, които нямат нищо?

— Ред сълзи, ред сополи. Да те предупредя, че чистачката вече си е тръгнала и няма кой да бърше след теб — подиграва ми се Байрън. — Ще си намерят работа. — Той се поколебава и ме поглежда. — Преди не ти пукаше.

Трябват ми няколко секунди, за да разбера смисъла на думите му.

— Как така?

— Преди катастрофата ти пусна мухата да се разформирова отделът. Така сме щели да имаме повече власт, повече пари. Защо не?

Усещам как се вледенявам.

— Не ти вярвам — гласът ми трепери. — Никога не бих предала приятелите си.

Байрън ме поглежда жално.

— Напротив. Не си светица, Лекси. А и защо да бъдеш? — Вратата на асансьора се отваря и той се качва.

Пристигам в магазин „Ландриджес“ като насън. Имам среща със стилистката си Ан в шест. Според наръчника двете с нея се срещаме всеки три месеца и тя ми избира дрехи, които да са подходящи за съответния сезон и събития.

— Лекси? Как си? — посреща ме глас, когато приближавам рецепцията. Ан е дребна, с късо подстригана тъмна коса, тесни черни панталони и особен парфюм, от който веднага ми прилошава. — Много се притесних, когато научих за катастрофата!

— Добре съм, благодаря. Вече се оправям — опитвам се да се усмихна.

Трябваше да отложа тази среща. Нямам представа какво търся тук.

— Така! Набелязала съм ти изключителни неща. — Ан ме води към една кабинка и ми показва редица дрехи. — Има нови модели, нови стилове, но според мен ще ти стоят добре…

Какви ги говори тя? Какви модели, какви стилове? Всичките са костюми в неутрални цветове. И без това вкъщи имам пълен гардероб със същите дрехи.

Ан ми показва сако след сако, обяснява за джобове и дължини, но аз не чувам нито дума. Нещо жужи в главата ми като насекомо и става все по-шумно…

— Предложи ми нещо по-различно — прекъсвам я остро. — Имаш ли нещо по-живо…

— Живо ли? — повтаря обърканата Ан. Колебае се, след което посяга към друго бежово сако. — Това е раздвижено…

Излизам от кабинката и имам чувството, че ще се задуша. Кръвта бумти в ушите ми. Чувствам се като малоумна.

— За нещо такова ти говоря — дръпвам пурпурна минирокля с ярки точки. — Тази е чудесна. С нея мога да отида в някой клуб.

Ан е готова да припадне.

— Лекси — успява да каже най-сетне тя. — Това съвсем не е твоят стил.

— Напротив — предизвикателно дръпвам роклята. — И тази.

Точно такива дрехи бих си избрала едно време, само че тези са поне един милион пъти по-скъпи.

— Лекси! Лекси… — Тя притиска пръсти в основата на носа си и си поема дълбоко дъх. — Аз съм ти стилистка. Знам какво ти отива. Ти си си изработила изключителен професионален стил и двете с теб отделихме много време, докато…

— Скучен е. Задушава ме. — Дръпвам бежова рокля без ръкави от ръцете й и я налагам на себе си. — Аз не съм жена за такава рокля. Просто не съм.

— Напротив, Лекси.

— Не съм. Искам да се забавлявам. Искам цветове.

— Колко години вече носиш бежово и черно? — Ан е много напрегната. — Лекси, ти ме предупреди на първата ни среща, че ти трябват дрехи за работа в неутрални цветове.

— Това е било едно време, нали? — опитвам се да потисна нетърпението си, но май събитията от деня си казват думата. — Много неща се промениха. Аз съм се променила.