Софи Кинсела - Пожелай ми слънчогледи

Не мога да рискувам да закъснея за съвещанието. Просто не мога…

В същия момент чувам, че при нея звъни телефон и заговаря мъжки глас. Започва да крещи. Зяпвам телефона и усещам как се вледенявам. Не мога да оставя малката си сестра в беда. Ами ако се е забъркала с някоя улична банда. Ами ако са я набили?

— Стой там, Ейми — решавам аз. — Ще дойда. — Навеждам се към шофьора и чукам на разделителното стъкло. — Трябва първо да минем през Нотинг Хил. Колкото е възможно по-бързо, ако обичате.

Той се насочва към Ландброук Гроув, аз оставам приведена напред и се взирам отчаяно през прозореца с надеждата да зърна Ейми… И в следващия момент мярвам полицейски патрул на ъгъла на Кензингтън Гардънс.

Сърцето ми спира. Закъсняла съм. Простреляли са я. Наръгали са я с нож.

Отмаляла от ужас, подхвърлям няколко банкноти на шофьора и слизам от таксито. Пред полицейската кола се е събрала цяла тълпа и не мога да видя какво става, защото всички надничат и бъбрят оживено. Тъпи сеирджии.

— Извинете — гласът ми очевидно не работи нормално. — Там е сестра ми, пуснете ме да мина… — Сама не знам как успявам да си проправя път между анораците и дънковите якета и се приготвям за онова, което ме очаква…

Ето я и Ейми. Нито е простреляна, нито е наръгана с нож. Седнала е на една стена, нахлупила полицейска шапка, и се оглежда доволно.

— Лекси! — Ейми се обръща към полицая до нея. — Ето я. Нали ви казах, че ще дойде.

— Какво става? — питам аз, този път отмаляла от облекчение. — Мислех, че имаш неприятности!

— Това сестра ти ли е? — пита полицаят. Той е як русоляв мъж, с едри ръце, обсипани с лунички. Пише нещо в бележника си.

— Ами… да. — Сърцето ми се свива. Да не би да е крала или нещо такова? — Какво е станало?

— Страхувам се, че младата госпожица е загазила. Възползва се от наивните туристи. Доста хора е разгневила — той посочва тълпата. — Това няма нищо общо с теб, нали?

— Не! Не, разбира се! Дори не знам за какво става дума.

— Обиколка на знаменитостите. — Той ми подава листче, извил вежди до средата на челото. — Ако мога така да се изразя.

Прочитам листовката, принтирана в яркожълто на скапан принтер.

Дигам поглед.

— Това сериозно ли е? — Полицаят кима.

— Сестра ви разхожда хора из Лондон и им разправя, че виждат знаменитости.

— А те кого виждат?

— Ами… хора като нея — той посочва слаба руса жена на входа на огромната си къща, облечена в дънки и бродиран топ, а момиченце на около две се е хванало за крака й.

— Не съм проклетата Гуинет Полтроу! — провиква се вбесена тя към двойка туристи в шлифери на „Бърбърис“. — Не, няма да ви дам автограф.

Всъщност тя прилича на Гуинет Полтроу. Има същата руса права коса и подобно изражение. Само че е малко по-стара и не толкова поддържана.

— Вие с нея ли сте? — двойничката на Гуинет ме забелязва и слиза по стълбите. — Искам да направя официално оплакване. Цяла седмица разни хора снимат дома ми, не ме оставят на спокойствие… За последен път ви казвам, че тя не са казва Епъл! — сопва се тя на японка, която не спира да подвиква: „Епъл! Епъл“ на момиченцето и се опитва да го снима.

Жената е бясна. Нищо чудно.

— Колкото повече повтарям на хората, че не съм Гуинет Полтроу, толкова по-убедени са, че съм — обръща се към полицая тя. — Няма измъкване. Ще се наложи да се изнеса от тази къща.

— Би трябвало да сте поласкана! — намесва се Ейми. — Те си мислят, че сте звезда, спечелила Оскар.

— А теб трябва да те тикнат в затвора! — съска двойничката. Имам чувството, че ще удари Ейми.

Честно казано, аз съм готова да последвам примера й.

— Налага се да пусна официално оплакване срещу сестра ви. — Полицаят се обръща към мен, докато негов колега повежда двойничката към дома й. — Мога да я пусна под гаранция, след като попълните тези документи и уточним ден и час за среща в управлението.

— Добре — съгласявам се и хвърлям убийствен поглед към Ейми. — Каквото кажете.

— Разкарай се! — крещи двойничката към млад наперен младеж, който й подава някакво сиди. — Не, няма да го предам на Крис Мартин! Дори не харесвам тъпите „Колдплей“!