Софи Кинсела - Пожелай ми слънчогледи

— Колко? — пита веднага тя.

Господи, каква е досадница понякога.

— Достатъчно! И може и да не кажа на мама какво е станало днес. — Размахвам жълтата листовка. — Разбрахме ли се?

В таксито настъпва дълго мълчание. Ейми бели и без това олющения син лак на палеца си, сякаш това е най-важното занимание на света.

— Добре — свива рамене тя.

Таксито спира на червена светлина и аз усещам как сърцето ми се свива за милионен път, когато поглеждам часовника си. Дванайсет и двайсет е. Дано да са започнали по-късно. Отново поглеждам жълтата листовка и по лицето ми плъзва усмивка. Страхотно измислено.

— Кои са другите знаменитости? — питам я аз. — Нали не си открила Мадона?

— Напротив! — заблестяват очите на Ейми. — Тази жена в Кензингтън страшно прилича на Мадона, само че е по-дебела. Всички до един се вързаха, особено когато казах, че гримът ги прави неузнаваеми. Имам си и Стинг, и Джуди Денч и един невероятно симпатичен млекар, който е като брат близнак на Елтън Джон.

— Елтън Джон млекар? — избухвам в смях.

— Обясних, че извършва доброволен труд, но тайно.

— Как, за бога, ги откри?

— Просто пообиколих. Гуинет ми беше първата, тя ми даде идеята — хили се Ейми. — Тя много ме мрази.

— Защо ли не се учудвам! Сигурно я тормозят повече от Гуинет Полтроу.

Таксито отново потегля. Приближаваме Виктория Плейс Роуд. Отварям папката с презентацията, преглеждам бележките, за да не забравя някоя точка.

— Те наистина казаха, че татко е бил в затвора — тихия глас на Ейми ме стряска. — Не си го измислям.

Не знам какво да кажа. Не проумявам. Нашият баща ли? Просто е… невъзможно.

— Ти попита ли мама?

— Не — свива тя рамене.

— Едва ли е било за нещо… — опитвам се да намеря подходящата дума — лошо.

— Помниш ли, че ни наричаше момичетата? — Нахалното изражение вече го няма. — Трите му момичета. Ти, мама и аз.

Усмихвам се на спомена.

— И танцуваше с всяка една от нас.

— Да — кима Ейми. — Винаги ни носеше огромни кутии с шоколадови бонбони.

— А на теб ти ставаше лошо…

— „Мокети Делър“, дами. — Шофьорът е пред сградата. Дори не съм забелязала кога е спрял.

— Да, благодаря — бръквам в чантата за пари. — Ейми, трябва да тичам. Извинявай, но това съвещание е много важно.

— Какво става? — За моя изненада тя май наистина проявява интерес.

— Трябва да спася отдела си. — Отварям вратата и се измъквам от таксито. — Трябва да убедя единайсетте директори да не правят нещо, което вече са решили да направят. Не искам да прецакам нещата.

— Леле! — Ейми ме поглежда със съмнение. — Ами… късмет.

— Благодаря. И пак ще поговорим. — Прегръщам я и хуквам по стълбите към фоайето. Закъсняла съм само половин час. Можеше да е по-зле.

— Здрасти! — подвиквам на рецепционистката Джени, когато профучавам покрай бюрото й. — Дойдох, би ли им съобщила?

— Лекси… — Джени се опитва да ми каже нещо, но аз нямам време да я изслушам. Бързам към асансьора, натискам осмия етаж и чакам безкрайни трийсетина секунди, за да стигна най-горе. Трябва да сменим асансьорите с по-бързи. Ако изникне нещо спешно, ако например закъснееш за съвещание…

Най-сетне! Изскачам навън, хуквам към заседателната зала и… и спирам.

Саймън Джонсън е застанал в коридора пред заседателната зала и си приказва весело с трима мъже в костюми. Един от тях, в син костюм, навлича шлифер. Наташа са лута между тях, налива кафе. Те си приказват.

— Какво… — Адреналинът тупти в гърдите ми. Едва говоря. — Какво става?

Всички се обръщат изненадани към мен.

— Не се притеснявай, Лекси — Саймън ме поглежда намръщен. — В момента сме в почивка. — Приключихме с важната част от съвещанието и Ангъс трябва да си тръгне. — Той посочва мъжа с шлифера.

— Приключихте ли? — обзема ме ужас. — Да не би…

— Гласувахме. Ще направим реорганизацията.

— Не можете! — ускорявам крачка към него. — Намерих начин да спася отдела! Трябва да съкратим част от разходите, освен това имам идеи за маркетинг…

— Лекси, решението е взето — прекъсва ме Саймън.

— Но то не е правилно! — провиквам се отчаяно. — В тази марка има още хляб, знам, че има. Моля те! — Поглеждам жално Ангъс. — Не си тръгвай. Изслушай ме. След това можете да гласувате отново…

— Саймън — Ангъс ми обръща гръб. Вижда се, че е смутен. — Радвам се, че се видяхме. Трябва да вървя.

— Разбира се, тръгвай.

Те се правят, че не ме забелязват. Никой не иска да ме изслуша. Наблюдавам с омекнали колене как директорите се връщат в заседателната зала.