Софи Кинсела - Пожелай ми слънчогледи

— Виж тази — Ан ми подава нова рокля в бежово с малки плисета. — Тази е типично в твой стил.

— Не е.

— Напротив.

— Не е за мен. Не обичам бежово. Не искам да бъда жена, която се облича в бежово! — В очите ми бликват сълзи.

Започвам да вадя фиби от кока, защото нямам търпение да се отърва от него.

— Не съм от жените, които носят бежови костюми! Не съм от жените, които всеки ден си вдигат косата на кок. Не съм от жените, които профукват хиляди за вино. Не съм от жените, които… предават приятелите си…

Вече хлипам неудържимо. Кокът ми не иска да се разпадне и кичури коса стърчат от главата ми като на плашило. Лицето ми е мокро от сълзи. Бърша ги с опакото на ръката и ужасената Ан бърза да вземе роклята.

— Да не изцапаш „Армани“ — сопва се тя.

— Ето ти я — натъпквам я в ръцете й аз. — Дръж си я! — Без да кажа и дума повече, си тръгвам.

Слизам в кафенето на първия етаж, поръчвам си горещ шоколад и го пия, докато вадя фибите от косата си. След това си поръчвам още един с поничка. След известно време, когато въглехидратите са напълнили стомаха ми като топла успокояваща възглавница, се чувствам по-добре. Трябва да има някакъв начин, разбира се, че трябва да има. Ще работя целия уикенд, ще открия разрешение, ще спася отдела.

Откъм джоба ми се разнася пиукане. Вадя телефона и виждам, че съм получила есемес от Ерик.

Как си? До късно ли работиш?

Поглеждам думите трогната. Наистина съм изключително трогната. Ерик държи на мен. Мисли за мен.

Прибирам се — пиша аз. Днес ми липсваше.

Не е точно така, но звучи добре.

И ти ми липсваше! — отвръща веднага той.

Знаех си аз, че бракът има смисъл. Това е. Някой да държи на теб, когато всичко друго се скапва. Някой да те развеселява. Дори само есемесът на Ерик ме кара да се чувствам един милион пъти по-затоплена от шоколада. Докато съчинявам отговор, телефонът отново сигнализира. Какво ще кажеш за Мон Блан?

Пак ли този Мон Блан? Това пък какво е? Сигурно някой коктейл.

Очевидно за Ерик означава много. Има един-единствен начин да разбера.

Супер! — отговарям аз. Нямам търпение.

Грабвам си чантата, излизам от „Ландриджес“ и спирам такси.

За двайсетина минути си пристигам вкъщи и през това време прочитам три заключения от папката, всяко по-потискащо от предишното. Продажбите на мокети не са били по-ниски в цялата история на фирмата, докато всички останали отдели процъфтяват. Накрая затварям папката и поглеждам през прозореца на таксито, а мислите не ми дават мира. Ако мога да измисля някаква спасителна стратегия… Знам, че мокетите все още имат бъдеще…

— Миличка? — шофьорът на таксито ме изтръгва от мислите. — Пристигнахме.

— А, да. Благодаря. — Ровя в чантата, когато телефонът ми отново изписква.

Готов съм!

Готов ли? Тази работа става още по-тайнствена.

Прибирам се. Ще се видим след минутка!

Пращам отговора и подавам парите на шофьора.

Когато влизам в апартамента, светлината е приглушена, очевидно програмирана на „Прелъстяване“. Свири тиха музика, иначе не се чува никакъв шум.

— Здрасти! — провиквам се, докато закачвам палтото си.

— Здрасти!

Далечният глас на Ерик май идва от спалнята. От моята спалня.

Е, това е общата ни спалня.

Поглеждам се в огледалото и бързо сресвам косата си. След това минавам през хола и се отправям към спалнята. Вратата е оставена открехната, но не виждам вътре в спалнята. Оставам отпред за момент и се питам какво ли става. След това отварям. Когато виждам какво има пред мен, изпищявам.

Това ли било Мон Блан? Значи това е Мон Блан!

Ерик се е проснал на леглото. Чисто гол е. Само гениталиите му са покрити с планина от сметана.

— Здрасти, мила — той извива вежди, намига и поглежда надолу. — Нападай!

Да нападам ли? Да нападам, значи?

Парализирана от ужас, гледам сметановата планина. Всяка клетка в тялото ми подсказва, че не искам да нападам.

Работата е там, че няма как да избягам. Не мога да го отблъсна. Той ми е съпруг. Очевидно сме правили… подобни неща.

Господи, о, господи…

Страхливо пристъпвам към сметановия връх. Без да съзнавам какво правя, протягам пръст и гребвам от планината, след това вкусвам.

— Тя е… подсладена е! — гласът ми трепти от напрежение.

— Нискокалорична — грейва Ерик.

Не. Не става. Много съжалявам. Това просто… Няма да стане. Не и в този живот. Трябва да измисля някакво извинение…

— Замая ми се главата! — думите сами излязоха от устата ми. Притискам ръка към очите си и се отдръпвам от леглото. — Господи, помня!