Софи Кинсела - Пожелай ми слънчогледи

„…заради недостатъчно доброто представяне… планове за разпускане…“ Какво?

Прочитам напечатаното отново. След това отново.

Усещам студени тръпки. Имам чувството, че замръзвам на стола, докато препрочитам написаното. Не е възможно… не може да е това, което си мисля…

Прилив на адреналин ме кара да скоча, да се втурна към вратата, да изскоча навън и да хукна по коридора. Саймън е застанал до асансьорите и разговаря с Байрън.

— Саймън! — дишам дълбоко, за да потисна паниката. — Може ли няколко думи набързо?

— Лекси — вдига поглед и забелязвам, че е подразнен.

— Здрасти. — Оглеждам се, за да съм сигурна, че никой не подслушва. — Просто исках… да… уточним някои неща. Тези планове да се ликвидира отдел „Подови покрития“… — посочвам папката. — Това не може да… нали нямаш…

— Най-сетне зацепи. — Байрън скръства ръце и клати глава. Толкова му е забавно, че ми идва да го ударя. Значи е знаел?

Саймън въздиша.

— Лекси, говорих по този въпрос милион пъти, както ти е добре известно. Пазарът се е свил. Ти направи истински чудеса и ние сме ти безкрайно задължени. Ще бъдеш възнаградена. Само че отделът не ни върши работа.

— Не можеш да отрежеш целия отдел и дейността с подовите покрития. Нали така е започнала фирмата!

— Не викай! — срязва ме Саймън и се оглежда. Вече не е приятният човек, когото познавам. — Лекси, не мога да позволя подобно разхищение. Крайно непрофесионално е.

— Ама…

— Няма защо да се притесняваш. Вие с Байрън ще запазите постовете си в управлението. Всичко е много внимателно премислено. Сега нямам време за подобни разговори. — Асансьорът пристига и той се качва.

— Ама, Саймън… — продължавам отчаяно. — Не можеш просто така да уволниш цял отдел…

Прекалено късно е. Вратата на асансьора се затваря.

— Не се нарича уволнение — прозвучава подигравателният глас на Байрън. — Нарича се съкращение. Научи се да се изразяваш правилно.

— А ти как можеш да стоиш безучастен? — врътвам се към него. — Защо не знам нищо по този въпрос?

— Не съм ли ти казал? — Байрън цъка с език и се преструва на засрамен. — Много съжалявам, Лекси, просто ми е трудно да разбера кое помниш и кое не помниш… А ти не помниш нищичко.

— Къде са папките? Защо не съм ги виждала преди?

— Може да съм ги взел за известно време — той свива рамене и се отправя към кабинета си. — Чао.

— Почакай! — влизам след него и затварям вратата. — Просто не разбирам. Защо ликвидират отдела?

— Ти да си погледнала последните числа от продажбите? — извива очи Байрън.

— Покачили са се! — отвръщам, преди да успея да се спра, макар да знам, че е грешка.

— С три процента ли? — подсмива се Байрън. — Лекси, мокетите вече не вървят. Така и не успяхме да си извоюваме място при другите подови покрития. Приеми нещата. Партито приключи.

— Не можем да ликвидираме отдела. Оригиналният дизайн е класика. Ами килимите?

Байрън ме зяпва, след това избухва в смях.

— Да знаеш, че си смешна.

— Какво?

— Повтаряш се. Каза същото и на първото съвещание. „Ще превърнем мокетите в килими!“ — имитира ме той. — Откажи се.

— Но те всички ще останат без работа! Целият отдел!

— Колко жалко. — Той сяда на бюрото и посочва вратата. — Чака ме работа.

— Ти си мръсник — заявявам разтреперана. Изфучавам от офиса и хлопвам вратата. Все още стискам папката и дишам с усилие. Кръвното ми се е качило. Трябва да прочета всичко. Трябва да помисля.

— Лекси! — Завъртам се по посока на гласа и притискам папката към гърдите си. Фи е застанала на вратата на главния офис и ме чака. — Хайде! Ела да си вземеш кифличка.

В първия момент просто я наблюдавам и не казвам нищо.

— Хайде! — смее се тя. — Саймън Джонсън си тръгна, нали?

— А, да… — отговарям с прегракнал глас. — Тръгна си.

— Хайде. Всички те чакаме.

Не мога да откажа. Трябва да се държа нормално, приятелски, въпреки че съм готова всеки момент да се пръсна.

Фи ме хваща за ръката и щом влизам в офиса, едва не получавам шок. Те са подготвили плаката, на който пише ДОБРЕ ДОШЛА, ЛЕКСИ!!! Върху един от шкафовете е поставена кошница с кифлички и пликче с подарък.

— Така и не те посрещнахме — започва Фи, леко поруменяла. — Освен това искахме да ти кажем, че се радваме, че се оправяш след катастрофата. — Тя се обръща към останалите. — За онези от вас, които не познаваха Лекси преди… просто искам да кажа, че катастрофата промени нещата. Сега тя ще бъде най-страхотният шеф и трябва да я подкрепяме. За теб, Лекси!