Софи Кинсела - Пожелай ми слънчогледи

На следващата сутрин, когато влизам в кухнята за закуска, съм все още потресена. Посягам към каната със зеления сок, оставена на хладилника. Сигурно снощи съм била напълно полудяла. Имам съпруг мечта, който ми е поднесен на тепсия. Защо ми е да поставям брака си на карта? Защо ми трябва да се целувам с някакъв тип в спалнята, независимо какви ми ги приказва?

Сипвам си малко сок в една чаша, за да изглежда така, сякаш съм пила, нещо, което свикнах да правя всяка сутрин. (Не мога да пия блатната течност. Но и не мога да разочаровам Ерик, който го пие със същата наслада, с която говори за любимите си еднообемни пространства.) След това вадя варено яйце от тигана и си сипвам чаша чай, приготвен по-рано от Джана. Май свиквам вече с тази закуска с ниско съдържание на въглехидрати. Всеки ден, без изключение, закусвам с варено яйце, бекон или омлет от белтък.

А понякога, на път към работа си купувам кроасан, но това е само в случаите, когато усещам, че умирам от глад.

Сядам на масата и в кухнята ми се струва спокойно и тихо. Въпреки това съм все още нервна. Ами ако нещата с Джон бяха стигнали по-далече? Ами ако бях съсипала всичко? Бракът ми съществува от няколко седмици, а аз вече рискувам всичко. Трябва да го ценя, трябва да се грижа за него, също както хората се грижат за юките си.

— Добро утро! — Ерик влиза в кухнята, облечен в синя риза и в чудесно настроение. Нищо чудно. Снощното представяне бе най-доброто, което някога е правил. — Наспа ли се?

— Да, благодаря.

Все още не спим заедно, не сме пробвали да правим и секс. Само че, ако ще се грижа за брака си, май е крайно време да опитам някаква близост. Ставам, за да си взема черен пипер и нарочно се отривам в Ерик.

— Изглеждаш супер тази сутрин — усмихвам му се аз.

— И ти!

Прокарвам пръсти по брадичката му. Той вдига учуден поглед към мен и покрива ръката ми със своята. Поглеждам часовника. Слава богу, няма време.

Не, това не си го помислих наистина.

Трябва да мисля положително. Сексът с Ерик ще бъде невероятен, сигурна съм. Може би просто трябва да го направим на тъмно и без да си говорим.

— Как се чувстваш? — пита той с крива усмивка.

— Супер! Малко бързам — усмихвам се и се отдръпвам, за да отпия от чая, преди да е предложил да го направим облегнати на печката. Добре че разбра какво се опитвам да му подскажа. — Налива си чаша чай, след това телефонът му изпиуква и той го изважда.

— Виж ти! — заявява доволно. — Току-що съм спечелил каса „Латиф Ротшилд“ ’88 на един търг.

— Иха! — възкликвам доволно. — Браво, мили!

— Единайсет хилядарки — продължава той. — Върхът!

Единайсет хилядарки ли?

— За колко бутилки? — питам аз.

— За каса. — Той се мръщи, сякаш е очевидно. — Дванайсет.

Не мога да кажа и дума. Единайсет хилядарки за дванайсет бутилки вино ли? Съжалявам, но това не е… не е нормално. Той има ли представа колко пари са единайсет хилядарки? Мога да купя сто бутилки за същата сума и пак ще бъдат супер. Да не говорим, че ще ми останат пари.

— Лекси, добре ли си?

— Разбира се — бързо се стягам. — Просто си мислех… че попадението е невероятно! — Отпивам последна глътка чай, обличам си сакото и посягам към куфарчето. — Чао, мили.

— Чао, любима — Ерик става, за да ме целуне. Тези целувки вече ми се струват съвсем естествени. Нагласявам сакото, когато си спомням нещо.

— Ерик — започвам небрежно. — Кажи ми… какво е Мон Блан?

— Мон Блан ли? — обръща се той слисан. — Шегуваш се, нали? Ти помниш Мон Блан?

Този път попаднах в капана. Не мога да му кажа „Не, Джон ми каза“.

— Не че помня — опитвам се да импровизирам. — Просто името Мон Блан ми се стори важно. Има ли някакво специално значение?

— Ще разбереш, мила. — Забелязвам удоволствието по лицето на Ерик. — Всичко ще си спомниш. Засега няма да ти кажа. Това е много добър знак.

— Може би! — Опитвам се да изглеждам въодушевена като него. — Добре… до довечера! — Излизам от кухнята и непрекъснато мисля за Мон Блан. Ски? Онези скъпарските химикалки. Снежни планини?

Нямам никаква представа.

Слизам от метрото на спирка „Виктория“, купувам си кроасан и отхапвам по малко, докато вървя. Приближавам към офиса и усещам, че вече не съм гладна. Стомахът ми е свит също като на дете, което няма никакво желание да отиде на училище.

Фи може отново да ми е приятелка, но никой от останалите не ме понася. Да не говорим, че се изложих пред Саймън Джонсън, а все още нямам понятие… Сградата е пред мен, а аз съм ужасена.