Софи Кинсела - Пожелай ми слънчогледи

Хайде, казвам си. Ще бъде забавно.

Изобщо няма да бъде забавно.

Добре де, няма да е забавно, само че нямаш избор.

Стягам се, изхвърлям кроасана и бутам стъклената врата. Отправям се към кабинета си, без да се натъкна на никого, сядам зад бюрото и притеглям купчината документи. В същия момент забелязвам листчето, което съм написала вчера, за да ми напомни да обсъдя продажбите с Байрън. Защо да не се заема веднага? Вдигам слушалката на телефона, набирам вътрешния му номер, но след това затварям, защото някой чука на вратата.

— Да?

— Здрасти, Лекси — Дебс наднича в стаята. Облечена е в тюркоазна жилетка и дънкова пола и носи плик.

— А, здрасти, Дебс — отвръщам предпазливо.

— Как си? — пита тя притеснено.

— Добре. — Зад нея са застанали Фи и Каролин и те също се чувстват неловко. — Здрасти! — възкликвам изненадана. — Всичко наред ли е?

— Казах им каквото ми каза — отвръща Фи. — Снощи ходихме да пийнем по нещо и аз им казах.

— Просто не знаехме — обяснява все още притеснената Дебс. — Така и не ти дадохме възможност да ни кажеш. Предположихме, че все още си… — Тя не знае какво да каже.

— Кошмарното създание, жадно за власт — довършва вместо нея Каролин.

— Чувстваме се много виновни. — Дебс прехапва устни и поглежда другите. — Нали?

— Не се притеснявайте — насилвам се да се усмихна. Неочаквано, докато ги гледам, ме притиска непозната досега самота. Те ми бяха приятелки, открай време бяхме четирите. А през последните три години те са излизали сами, говорили са си, смели са се, а аз не съм била с тях. Те вече са трио, а аз съм единак.

— Просто исках да ти дам това — Дебс пристъпва към бюрото, цялата поруменяла, и ми подава плик. Отварям го и вадя картичка. Покана за сватба!

— Надявам се да дойдеш. — Дебс е натъпкала ръце в джобовете си. — И двамата с Ерик.

Какво унижение само. Езикът на тялото й е достатъчно красноречив. Последното, което иска, е да се появим на сватбата й.

— Виж, Дебс, не е нужно да ме каниш. Много мило… — Опитвам се да пъхна картичката в плика. И аз съм поруменяла. — Просто не е нужно да…

— Напротив. — Тя поставя ръката си върху моята, за да ме спре и аз вдигам поглед. Очите й са същите, каквито бяха преди — наситено сини, с дълги мигли с много спирала. — Ти беше една от най-добрите ми приятелки, Лекси. Знам, че нещата се промениха. Би трябвало да дойдеш.

— Ами… благодаря — измънквам най-сетне. — Обръщам поканата и прокарвам пръст по буквите. — Как накара майка си да се съгласи на още гости?

— За малко да ме убие — заявява направо Дебс и аз избухвам в смях.

— Да не те е заплашила, че ще ти спре издръжката?

— Именно! — възкликва Дебс и този път и трите започваме да се смеем. Майката на Дебс я заплашва да й спре издръжката, откакто се помня — въпреки че спря да й я дава още преди десет години.

— Донесохме и кифлички — намесва се Фи. — За да се извиним за вчера… — Някой чука на вратата и тя се обръща, прага е застанал Саймън Джонсън.

— Саймън! — стряскам се аз. — Не те забелязах.

— Лекси — усмихва се той. — Може ли да поговорим?

— Ние тръгваме — заявява бързо Фи и трите се изнизват. — Благодаря за… информацията, Лекси. Много ни помогна.

— Чао, Фи! — усмихвам се с благодарност.

— Няма да ти отнемам време — отвръща Саймън и затваря вратата след тях. — Просто исках да споделя с теб как мина събранието в понеделник. Не е нужно да се разчува. От този отдел единствено вие с Байрън знаете. — Той пристъпва към бюрото и ми подава папка.

— Разбира се — кимам. — Благодаря.

Поемам папката от него и виждам на корицата написано „Юни ’07“ и ме бодва някакво предчувствие. Все още нямам представа какво означава това. Вчера прерових всички файлове, но така и не успях да открия някаква информация. Няма нито компютърни файлове, нито документи, абсолютно нищо.

Знам, че трябваше да попитам Байрън, само че човек си има гордост. Исках да разбера сама.

— Нямам търпение да се заема! — потупвам папката с надеждата да съм достатъчно убедителна.

— Добре. Значи в понеделник, в дванайсет точно, те чакам в заседателната зала.

— Ще бъда там — отвръщам със самоуверена усмивка. — Благодаря, Саймън.

В мига, в който Саймън затваря вратата, аз отварям папката. На първа страница е напечатано обобщение и аз преглеждам текста. „Юни ’07… преструктуриране… преразпределение на пазара… цялостна преработка…“

След няколко секунди се отпускам на стола и не знам какво да направя. Нищо чудно, че всичко се пази в тайна. Ще префасонират цялата компания. Ще въведем нови технологии… ще слеем няколко отдела… Продължавам надолу.