Софи Кинсела - Пожелай ми слънчогледи

— Добре съм — отвръщам уверено. — Радвам се, че ми каза.

— Знам, че ти не би се оставила на простотиите му… — Тя стиска ръката ми.

— В никакъв случай! — Сама не знам как успявам да се засмея. — Разбира се, че не бих си позволила подобно нещо.

Розали се връща при гостите, ала аз оставам на мястото си като прикована за пода. Никога не съм била унижавана повече, никога не съм се чувствала толкова зле, толкова използвана.

Повярвах на думите му. Повярвах на лъжите му.

Имаме връзка… Познавам те много по-добре от Ерик…

Всичко това са били пълни глупости. Той се е възползвал от амнезията ми. Ласкаеше ме, завъртя ми главата. А единствената му цел е била да се вмъкне в леглото ми, да отбележи нова точка. Какъв ужас! Знаех си аз, че не бих започнала връзка. Не съм от жените, които изневеряват. Просто не съм. Имам свестен съпруг, който ме обича. Позволих на онзи да ми завърти главата. За малко да съсипя всичко.

Стига! Знам кое е важно за мен. Отпивам няколко големи глътки шампанско. Вдигам глава и тръгвам към гостите, за да открия Ерик. Намирам го и пъхвам ръка в неговата.

— Мили, партито е чудесно. Ти си невероятен.

— Измъкнахме се. — Той вече изглежда по-спокоен. — Добре че се измъкнахме с алармата. Джон знае как да оправи нещата в последния момент. Ето го и него! Джон!

Стискам ръката на Ерик, когато Джон приближава. Дори не смея да го погледна. Ерик го потупва по гърба и му подава чаша шампанско.

— За теб! — възкликва той. — За Джон.

— За Джон — повтарям послушно и отпивам малка глътка. Ще се преструвам, че той не съществува. Няма да му обръщам внимание.

Чантата ми издава пиукащ звук, вадя телефона и намирам есемес.

От Джон е.

Не мога да повярвам. Праща ми есемеси пред Ерик. Бързо натискам „Преглед“ и текстът се изписва на екрана.

Старата Канал Хаус в Излингтън, която и да е вечер след 6. Трябва да поговорим за мн неща. Обичам те. Дж.

PS Изтрий съобщението PPS Какво направи с рибата?

Лицето ми гори от възмущение. Не мога да забравя думите на Розали. Разкарай го.

— Есемес от Ейми! — обяснявам на Ерик с писклив глас. — Трябва да отговоря веднага.

Без да погледна Джон, започвам бързо да набирам есемес.

Как ли пък не! Сигурно си решил, че е много забавно да се възползваш от момиче, което си е изгубило паметта. Тъпата ти игра ми е ясна. Аз съм омъжена жена. Остави ме на мира.

Изпращам есемеса и прибирам телефона. След малко Джон се мръщи.

— Часовникът ми да не би да е избързал? Да, избързал е. — Вади мобилния си телефон и присвива очи, сякаш проверявам, но аз забелязвам как палецът му мърда, докато извиква есемеса на екрана и след малко забелязвам шока.

Пипнах го!

След секунда той се овладява.

— Цели шест минути — сочи той телефона. — Ще трябва да настроя часовника отново.

Не знам защо изобщо си прави труда да обяснява. Ерик не му обръща никакво внимание. Три секунди по-късно телефона ми сигнализира, че имам нов есемес.

— Нов есемес от Ейми — въздишам аз. — Такава е досадница. — Поглеждам Джон и натискам копчето за изтриване, а той се пули. Ето. Сега вече знам истината. Очевидно цялата тази работа е била игра.

— Разумно ли беше? — пита той бързо. — Да изтриеш есемес, без да го прочетеш?

— Не ме интересува — свивам рамене.

— След като не си го прочела, откъде знаеш…

— Както вече казах — отправям му мила усмивка, — изобщо не ме интересува. — Затварям телефона и го пускам в чантата си.

— Така! — Ерик се обръща към нас, щастлив и доволен. — Семейство Кларксън искат повторен оглед за утре. Май имаме нова продажба. Тази вечер апартаментите са шест.

— Браво, мили, гордея се с теб! — възкликвам и го прегръщам. — Обичам те дори повече, отколкото в деня на сватбата ни.

Ерик се мръщи объркан.

— Но след като не помниш сватбата ни, откъде знаеш колко си ме обичала?

За бога, трябва ли да приема всичко толкова буквално?

— Колкото и да съм те обичала тогава… — опитвам се да сдържа нетърпението си — Сега те обичам повече. Ама много повече. — Оставям чашата шампанско, поглеждам дръзко Джон и вдигам лице към Ерик за целувка. Готвя се за дълга, страстна целувка, която да покаже колко много го обичам. По едно време Ерик се опитва да се отдръпне, но аз го привличам към себе си. Най-сетне, когато започвам да се страхувам, че ще се задуша, го пускам, избърсвам уста с опакото на ръката и оглеждам оределите редици на гостите.

Джон си е тръгнал.

Бракът ми. Това е приоритет. Отсега нататък ще съсредоточа всичките си усилия над връзката с Ерик и няма да обръщам внимание на нищо друго.