Софи Кинсела - Пожелай ми слънчогледи

— А ти имаш, така ли? — отвръщам в момента, в който светлините заблестяват и гръмват оглушителни аплодисменти. Инстинктивно се отдръпвам от Джон и двамата наблюдаваме как Ерик отново се качва на подиума, грейнал доволно, защото предусеща успеха, парите и славата.

— Запозна ли се вече с Мон Блан? — пита Джон и пляска енергично, вече в по-добро настроение.

— Какво е Мон Блан? — поглеждам го смръщена.

— Ще разбереш.

— Кажи ми.

— Няма — той клати глава и стиска устни, сякаш се опитва да не се изсмее. Не искам да развалям изненадата.

— Хайде, кажи ми!

— Джон! Ето те и теб. Спешен случай! — И двамата трепваме, когато Ейва изниква зад нас. Облечена е в черен костюм с панталони, стиска някакъв чувал от зебло и е силно притеснена. — Скалите от аквариума в спалнята пристигнаха днес от Италия. Трябва да подредя масата в кухнята, защото някой кретен е пипал, без да знае… така че може ли ти да се заемеш? — Тя набутва торбата в ръцете на Джон. — Просто подреди скалите в аквариума. Трябва да ти остане някакво време преди началото на презентацията.

— Няма проблем — Джон грабва торбата и ме поглежда. — Лекси, ще дойдеш ли да ми помогнеш?

Гърлото ми се стяга и усещам, че не мога да дишам. Това беше покана. Предизвикателство.

Не! Трябва да откажа, да кажа не.

— Ами… да — преглъщам аз. — Разбира се.

Вие ми се свят, докато следвам Джон нагоре по стълбите към мецанина и влизам в спалнята. Никой не ни забелязва. Всички слушат внимателно презентацията.

Влизаме в спалнята и Джон затваря вратата.

— И така — започва той.

— Виж… — гласът ми потреперва от нерви. — Не може да продължаваме по този начин! Това шушукане, спотайване и опитите ти да… да саботираш брака ми. Щастлива съм с Ерик!

— Не си! — клати глава той. — След година няма да си с него. — Толкова е уверен в думите си, че аз онемявам.

— Напротив — настоявам аз. — Ще бъде с него и след петдесет години!

— Ще направиш всичко възможно, ще опиташ да се промениш… но си прекалено свободолюбива за мъж като него. Накрая няма да издържиш. — Той въздиша и протяга ръце. — Веднъж вече видях какво стана. Не искам да го виждам втори път.

— Благодаря ти за предупреждението — сопвам се аз. — Когато се случи, ще ти позвъня, става ли? Хайде да оправим камъните. — Кимвам към торбата, но Джон не обръща внимание на подканата ми. Оставя торбата на пода и пристъпва към мен. В погледа му се крие нетърпение.

— Ти наистина ли не помниш нищичко?

— Не — отвръщам с досада. — За милионен път ти казвам, че не помня нищо.

Той е на няколко сантиметра от мен и не откъсва очи от лицето ми, сякаш търси нещо.

— Всичкото време, което прекарахме заедно, всичко, което си казахме… Трябва да има нещо, което да предизвика спомените ти. — Той потрива чело и се мръщи. — Слънчогледите напомнят ли ти нещо?

Макар да не искам, се опитвам да си припомня. Слънчогледи. Слънчогледи. Да не би веднъж да… Изплъзна ми се.

— Нищо — отвръщам аз. — Харесвам слънчогледите, но…

— Ами пържени картофки с горчица?

— Нямам представа за какво говориш. — Какви картофки? Каква горчица?

Той е толкова близо до мен, че усещам топлия му дъх. Очите му не се отделят от моите.

— А това означава ли нещо за теб? — премества ръце към лицето ми, притиска бузите ми и гали кожата ми с палци.

— Не — преглъщам аз.

— Ами това? — той се навежда и докосва с устни врата ми.

— Престани — протестирам немощно, но едва успявам да произнеса думите. Освен това не искам да престане. Дишам бързо и учестено. Забравям всичко друго. Искам да го целуна. Иска ми се да го целуна така, както никога не съм искала да целуна Ерик.

И в следващия момент се случва, устните му притискат до моите и цялото тяло ми подсказва, че така трябва. Ароматът му е точно какъвто трябва. Вкусът му е чудесен. Всяка тръпка е желана и добре дошла. Усещам как ме прегръща, наболата му брада, аз потъвам, ала е толкова хубаво, така и трябва да бъде…

— Джон? — Гласът на Ейва долита до нас и имам чувството, че някой ме е подложил на електрошокова терапия. Отдръпвам се рязко от Джон, препъвам се и изругавам.

— По дяволите!

— Шшш! — Той също е силно развълнуван. — Не мърдай. Здрасти, Ейва. Какво става?

Камъните. Точно така. Нали с това трябваше да се заемем? Грабвам торбата и започвам да вадя скалите и да ги пускам в аквариума бързо, сред водни пръски. Нещастните риби се лутат като полудели, но аз нямам избор.

— Всичко наред ли е? — наднича Ейва. — Ще доведа група гости да огледат…