Софи Кинсела - Пожелай ми слънчогледи

Двамата се споглеждат притеснени.

— Има нещо, което ни притеснява — отвръща мъжът с европейски акцент, който не мога да определя от коя страна е. — Пространството. Не съм сигурен дали е достатъчно просторно.

Не мога да повярвам. Че тук е значително по-просторно от самолетен хангар. Как е възможно да се колебае дали е достатъчно просторно?

— Според нас апартамент от хиляда и петстотин квадрата е доста просторен — отвръща Джон. — Но ако сте преценили, че ви трябва повече място, можете да съберете два или три апартамента.

— Другият ни проблем е дизайнът — отвръща мъжът.

— Дизайнът ли? — повтаря любезно Джон. — Какво не е наред с дизайна?

— У дома имаме аксесоари от злато — обяснява мъжът. — Златни картини. Златни лампи. Златни… — Той не се сеща какво друго да посочи.

— Килими и дръжки на вратите — добавя жената и р-то й прозвучава остро. — Златни дръжки на вратите.

Мъжът сочи брошурата.

— Тук сте сложили прекалено много сребро. Хром.

— Ясно — кима слисаният Джон. — Очевидно мезонетът може да бъде променен така, че да отговаря на вкуса ви. Можем да покрием камината със златен обков.

— Камина със златен обков ли? — промълвява жената. — Това няма ли да бъде… малко прекалено?

— Нима съществува понятието прекалено много злато? — отвръща приятелски Джон. — Можем да добавим и златни лампи. А пък Лекси ще ви помогне със златния килим. Нали, Лекси?

— Разбира се — кимам любезно и отчаяно се опитвам да не се изкискам.

— Добре. Ще размислим. — Двойката ни оставя и заговарят на език, който ми е непознат. Джон надига чашата си.

— Не било достатъчно просторно. Мили боже! Десет от апартаментите ни в Риджуей ще се съберат в този.

— Какво е Риджуей?

— Проект с апартаменти на достъпни цени. — Той забелязва недоумяващия ми поглед. — Можем да построим чудовище като това, само ако пускаме и апартаменти на достъпни цени.

Той не крие, че се забавлява.

— Мога само да ти кажа, че достъпното строителство изобщо не му е по вкуса — заявява той, когато Ерик се качва на малък подиум пред камината. Светлините стават по-ненатрапчиви и гълчавата постепенно утихва.

— Добре дошли! — приветства той гостите, а гласът му се понася из апартамента. — Добре дошли в „Блу 42“, последната сграда от серията „Блу“, посветена на…

Притаявам дъх. Моля те, много те моля, не го казвай…

— … еднообемното пространство! — Той разперва ръце и хората от екипа му започват да ръкопляскат възторжено.

Джон ме поглежда, отстъпва назад и се измъква от множеството. След малко и аз отстъпвам, без да откъсвам поглед от Ерик. Цялото ми тяло тръпне в очакване. И… възбуда.

— Спомни ли си нещо? — шепти той.

— Не.

Зад Ерик се вижда огромен екран, на който се редят образи от различни апартаменти. Ненатрапчивата отначало музика става все по-силна. Не мога да отрека, че презентацията на Ерик е страхотна.

— С теб се запознахме в един такъв мезонет — продължава да обяснява тихо Джон. Едва чувам гласа му, тъй като музиката е прекалено силна. — В мига, в който заговори, разбрах.

— Какво си разбрал?

— Че те харесвам.

Мълча, но любопитството не ми дава мира.

— Аз какво казах? — прошепвам най-сетне.

— Каза: „Ако чуя израза «еднообемно пространство» още веднъж, ще се застрелям.“

— Не може да бъде! — избухвам в смях. Мъжът пред нас се обръща и се мръщи възмутено, затова двамата с Джон отстъпваме още няколко крачки назад, докато се скриваме в сенките.

— Не бива да се криеш тук — казвам му аз. — Това е твоят мезонет.

— Мой е, да — отвръща сухо той. — Нека Ерик обере лаврите на славата. Това е смисълът на живота му.

В продължение на няколко минути наблюдаваме на един от екраните как Ерик, с каска, обикаля някакъв строеж.

— Не те разбирам — прошепвам. — Казваш, че мезонетите са за богати тъпанари, въпреки това ги правиш.

— Добро попадение. — Джон отпива от напитката си. — Истината е, че трябва да зарежа тази работа, но харесвам Ерик. Той ми вярва, даде ми шанс, има страхотна фирма…

— Ти харесваш Ерик? — клатя глава и не мога да повярвам. — Разбира се, че го харесваш. Затова все ми повтаряш да го напусна.

— Харесвам го. Той е страхотен човек, честен, предан… — Джон замълчава и очите му блестят в сумрака. — Не искам да прецакам живота на Ерик — заявява най-сетне той. — Не ми е влизало в плановете.

— Защо тогава…

— Той не те разбира — поглежда ме в очите Джон. — Няма никаква представа каква си.