Софи Кинсела - Пожелай ми слънчогледи

— Точно така. Предложих ти да дойда на погребението на баща ти, за подкрепа, но ти отказа, защото не можеше да ме търпиш. — Той отпива нова глътка. — Не съм се обидил. Отвърнах: „Лекси, винаги ще държа на теб. Твоите желания са закон за мен.“ Подарих ти роза и се целунахме за последно. След това си тръгнах. Беше красива сцена.

Оставям чашата и го поглеждам. Погледът му е открит и втренчен, също както в случаите, когато се опитва да преметне някой клиент и да го накара да приеме допълнителната застраховка.

— Това било значи — кимам аз.

— Дума по дума. — Той вдига менюто. — Какво ще кажеш да си разделим едно чесново хлебче?

Аз ли си въобразявам, или той изведнъж се развесели, когато разбра, че имам амнезия?

— Скапаняко Дейв… това ли се случи наистина? — Отправям му най-страшния си пронизващ поглед.

— Разбира се — отвръща той и се прави на засегнат. — И престани да ме наричаш Скапаняко Дейв.

— Извинявай — въздъхвам и започвам да разопаковам гризина. Може пък да ми казва истината. Ако не е точно истината, то със сигурност става въпрос за неговата версия за събитието. Може наистина да съм го зарязала. Спомням си, че наистина ми беше накипяло.

— Нещо друго случи ли се? — Счупвам гризината на две и отхапвам — Нещо друго помниш ли? Например как така изведнъж съм станала толкова амбициозна и съм тръгнала да гоня кариера? Защо съм се откъснала от приятелките си? Какво е станало?

— Знам ли? — Скапаняка Дейв разглежда специалитетите. — Какво ще кажеш да си поръчаме лазаня за двама?

— Наистина съм много объркана — потривам чело. — Все едно че някой ми е връчил карта и ми е оставил стрелки, които посочват „Ти си тук“. Искам да разбера как съм стигнала тук.

Най-сетне Скапаняка Дейв вдига поглед от специалитетите.

— Трябва ти сателитна навигация — заявява той с такъв глас, сякаш е Далай Лама, който дава напътствия на простолюдието от върха на някоя планина.

— Точно така! Именно?! — Накланям се доволна напред. — Чувствам се напълно изгубена. Ако успея да проследя пътеката, по която съм стигнала дотук, ако успея по някакъв начин да се върна назад…

Скапаняка Дейв кима мъдро.

— Да сключим сделка.

— Каква сделка? — недоумявам.

— Сделка за сателитната навигация. — Той потрива носа си. — В момента предлагаме страхотно намаление.

В този момент имам чувството, че ще избухна от яд и безсилие.

— Изобщо не ми трябва сателитна навигация — повишавам глас. — Това е метафора! Ме-та-фо-ра!

— Добре де, добре, разбрах — кима Скапаняка Дейв, сбръчкал чело, сякаш се опитва да проумее думите ми и мисли усилено над тях. — Това някаква вградена система ли е?

Направо невероятно! Наистина ли съм излизала с този нещастник?

— Точно така — отвръщам най-сетне. — На „Хонда“. Хайде да си поръчаме чеснов хляб.

Прибирам се вкъщи с намерението да разпитам Ерик какво знае за скъсването ми със Скапаняка Дейв. Не може да не сме обсъждали старите си връзки. Щом влизам в апартамента, усещам, че моментът изобщо не е подходящ. Той крачи нервно, говори по телефона и по всичко личи, че е подложен на стрес.

— Хайде, Лекси! — покрива телефона с ръка. — Ще закъснеем.

— За какво?

— Как за какво? — повтаря той и ме поглежда така, сякаш съм го попитала какво е гравитация. — За представянето!

По дяволите! Днес е партито по случай представянето на „Блу 42“. Как можах да забравя!

— Разбира се — отвръщам аз. — Отивам да се приготвя.

— Не трябва ли да си вдигнеш косата? — поглежда ме неодобрително той. — Така е прекалено непрофесионално.

— А, да, разбира се.

Напълно объркана, аз обличам черен копринен костюм, обувам най-високите си черни лачени обувки и прибирам косата си на кок. Слагам диаманти и се оглеждам.

Господи! Приличам на бабичка. Тъпа работа. Трябва ми… нещо по-различно. Вече нямам ли брошки? Нямам ли копринени цветя, шалове, лъскави щипки за коса? Нямам ли нищо цветно, което да освежи тоалета? Ровя трескаво из чекмеджетата, но не успявам да открия нищо освен сатенена бежова лента за коса. Браво. Това показва какъв ми е бил стилът.

— Готова ли си? — Ерик нахлува в стаята. — Изглеждаш супер. Тръгвай.

Мили боже! Никога досега не съм го виждала толкова напрегнат. Докато пътуваме, той не спира да говори по телефона, а когато най-сетне приключва, барабани с пръсти и гледа разсеяно навън.

— Сигурна съм, че ще мине чудесно — опитвам се да го окуража.

— Трябва — заявява той. — Това представяне ще донесе големите пари. Ултрабогатите ще са там, пресата. Целият град трябва да заговори за „Блу 42“.