Софи Кинсела - Пожелай ми слънчогледи

— Разбира се! — приглаждам косата си и отчаяно се опитвам да преглътна хапката. — Заповядай в кабинета ми.

Когато излизам, забелязвам отражението си в стъклената врата и ми призлява. Кокът ми се е разпаднал. Дали да не го оправя. Е, в момента не мога да направя абсолютно нищо.

— И така, Лекси — започва Саймън, щом затварям вратата и оставям недоядените кифли на бюрото. — Току-що говорих с Байрън за юни и седма. Знам, че той те държи в течение.

— Разбира се — кимам и се опитвам да представя нещата така, сякаш имам представа за какво става въпрос. Работата е там, че „юни и седма“ не означава абсолютно нищо за мен. Какво е пък това?

— Окончателното решение ще вземем в понеделник. Сега няма да обсъждаме повече този въпрос, очевидно дискретността е от първостепенно значение… — Саймън млъква и сбръчква чело. — Знам, че имаш известни резерви, Лекси. С всички ни е така, но просто няма друга възможност.

Този какви ги дрънка? За какво става въпрос?

— Саймън, сигурна съм, че ще се справим — блъфирам аз с отчаяната надежда да не ме накара да обясня.

— Така те искам, Лекси. Знаех, че ще се опомниш. — Той отново започва да говори на висок глас, този път по-весело. — По-късно имам среща с Джеймс Гарисън, новия на дистрибуторите. Какво ще кажеш за него?

Най-сетне имам представа какво да кажа.

— А, да — възползвам се от възможността. — За съжаление дистрибуторите не са на ниво, Саймън. Ще трябва да си потърсим други.

— Я стига, Лекси! — избухва в смях Байрън. — Те ни предложиха нови маршрути и пакетни цени. — Обръща се към Саймън: — Миналата седмица прекарах с тях цял ден. Джеймс Гарисън е преобразил фирмата. Останах силно впечатлен.

Цялата пламвам. Мръсна гадина.

— Лекси, не си ли съгласна с Байрън? — обръща се изненадан към мен Саймън. — Ти познаваш ли Джеймс Гарисън?

— Ами… не, не се познаваме — преглъщам. — Сигурно си прав, Байрън.

Този път ми заби ножа много успешно. Направи го нарочно. Следва неловко мълчание. Забелязвам, че Саймън ме наблюдава, без да крие разочарованието си.

— Така — въздъхва накрая той. — Трябва да вървя. Радвам се, че се видяхме, Лекси.

— Чао, Саймън — изпращам го от офиса и се опитвам да си придам самоуверен шефски вид. — Нямам търпение да наваксам. Може някой ден да обядваме заедно…

— Я погледни, Лекси — Байрън сочи дупето ми. — Има нещо на полата ти. — Извивам се и отлепям една бележка. Поглеждам и ми се приисква земята да се отвори и да ме погълне. Някой е написал с яркочервен маркер: „Падам си по Саймън Джонсън.“

Поглеждам Саймън. Имам чувството, че главата ми ще избухне.

Байрън едва сдържа кикота си.

— Ето още едно — пресяга се и отлепва ново листче. „Саймън, изчукай ме.“

— Това е глупава шега! — смачквам листчетата напълно отчаяна. — Персоналът се забавляваше…

На Саймън Джонсън обаче никак не му е забавно.

— Ясно — заявява след малко той. — Доскоро, Лекси.

Обръща се и се отдалечава по коридора заедно с Байрън. След секунда чувам гласа на Байрън:

— Сега сам се убеди, Саймън. Тя е напълно…

Гледам след тях все още разтреперана. Това беше. Кариерата ми е съсипана още преди да успея да вляза в крачка. Връщам се в кабинета си и се тръшвам на стола. Не мога да я върша тази работа. Прецакана съм отвсякъде. Байрън ме изигра. Никой не иска кифличките ми.

Последната мисъл ми се струва най-болезнена, не се стърпявам и по бузите ми рукват сълзи. Заравям лице в ръцете си и се оставям на риданията. Мислех, че ще бъде страхотно. Мислех, че да си шеф, е забавно и вълнуващо. Не съм и предполагала… Не ми е минавало през ума, че…

— Здрасти. — Някакъв глас пронизва мислите ми и аз вдигам глава. Фи е застанала на прага.

— А, здравей — бърша очи с един замах. — Извинявай, аз просто…

— Добре ли си? — пита тя с известно неудобство.

— Да, добре съм. Съвсем добре. — Отварям едно от чекмеджетата на бюрото, за да извадя кърпичка и да си избърша носа.

— С какво да ти помогна?

— Извинявай за лепящите се листчета. — Тя прехапва устни. — Изобщо не ни мина през ум, че Саймън може да слезе. Просто искахме да се посмеем.

— Няма нищо — гласът ми трепери. — Откъде ще знаете.

— Той какво каза?

— Не беше много доволен — въздишам. — Но той така или иначе не е особено доволен от мен, така че какво значение има?

Отчупвам хапка шоколадова кифла, натъпквам я в устата си и настроението ми веднага става по-добро. Само че това трае не повече от наносекунда.

Фи не откъсва поглед от мен.