Софи Кинсела - Пожелай ми слънчогледи

Не става! Очевидно не може да прави секс с Дебс. Това отпада.

Неочаквано осъзнавам, че съм поне на три крачки зад него в любовната игра, да не говорим за усещанията. Само че Ерик изобщо не е забелязал.

— Лекси, мила? — шепне той в ухото ми.

— Да — шепна в отговор и се питам дали няма да ми каже, че ме обича.

— Имаш ли нещо против да пъхна пениса си в…

Гадооооост!

Преди да успея да се спра, го избутвам и се претъркулвам.

Опа! Не исках да го блъсна толкова силно.

— Какво има? — Ерик сяда в леглото. — Лекси? Какво стана? Добре ли си? Да не би да си спомни нещо?

— Не — прехапвам устни. — Просто изведнъж се почувствах малко… ами…

— Знаех си, знаех си, че прибързваме — Ерик въздиша и хваща ръцете ми ръце. — Лекси, погледни ме. Какво има? Да не би да си припомни нещо… нещо, което те е травмирало в миналото…

Господи! Той говори толкова искрено. Идва ми да умра. Не. Не мога да го излъжа. Бракът ти може да е успешен единствено ако си напълно откровен.

— Няма никакви спомени — отвръщам най-сетне и поглеждам кувертюрата. — Просто ти каза „пенис“.

— Пенис ли? — Очевидно е, че Ерик не разбира. — Какво от това?

— Просто… нали се сещаш. Това не е никак секси. Не е от сексапилните думи.

Ерик се обляга на таблата на леглото, сбърчил чело.

— Според мен „пенис“ е секси дума — заявява най-сетне той.

— Да, разбира се — отмятам се бързо. — Исках да кажа, че е твърде секси…

Как е възможно да приема думата пенис за секси?

— Както и да е, не е само това — бързам да променя темата. — Ами начинът, по който ме питаше дали имам, или нямам нещо против на всеки две секунди. Просто се чувствах като на официално събитие. Не мислиш ли?

— Просто се опитвах да бъда внимателен — заявява той объркан. — Положението е неестествено и за двамата. — Обръща ми гръб и започва да си облича ризата с нервни движения.

— Знам! — отговарям бързо. — Оценявам загрижеността ти и съм ти благодарна. — Поставям ръка на рамото му. — Не може ли да се отпуснем? Не може ли да сме по-спонтанни?

Ерик мълчи за кратко, сякаш преценява думите ми.

— Да остана ли… да спя ли при теб тази вечер? — пита накрая той.

— Ааа… — Нямах намерение да реагирам така.

Какво ми става? Ерик ми е съпруг. Преди малко горях от желание да правя секс с него. Но щом си представих, че ще спи в леглото ми… Прекалено интимно е.

— Дай да позабавим малко. Много съжалявам, просто…

— Добре. Разбирам. — Без да ме поглежда, той става. — Ще взема душ.

— Добре.

Щом оставам сама, се отпускам на възглавниците. Браво. Не правих секс. Сега няма да си спомня нищо. Мисията ми се провали.

Според мен „пенис“ е секси дума.

Напушва ме смях и притискам устата си ръка, за да не ме чуе той. Телефонът до леглото започва да звъни, но в първия момент не помръдвам, защото решавам, че е за Ерик. След това се сещам, че той е под душа. Протягам се и вдигам изчанчената слушалка „Банг и Олуфсен“.

— Ало?

— Здрасти — чувам сух познат глас. — Джон се обажда.

— Джон? — По гърба ми пролазва тръпка. Ерик не се мярка, въпреки това аз се пъхвам в съседната баня с телефона, затварям вратата и я заключвам.

— Ти луд ли си? — съскам тихо. — Защо звъниш тук? Толкова е опасно! Ами ако се беше обадил Ерик?

— Аз очаквах Ерик да се обади — Джон ми се струва озадачен. — Трябва да говоря с него.

— Така ли? — В този момент се усещам. Как е възможно да съм толкова глупава? — Разбира се. — Опитвам се да се измъкна и заговарям с типичния за съпруга глас. — Разбира се, Джон. Ще го повикам…

— Но по-важно е да поговоря с теб — прекъсва ме Джон. — Трябва да се видим. Трябва да поговорим.

— Не може! Престани. Стига с тези… разговори. Няма да стане по телефона. Никакви телефони.

— Лекси, ядосана ли си? — пита той.

— Не. — Поглеждам поруменялото си лице в огледалото. — Може би… Ама малко.

Долавям приглушен звук. Той да не би да се смее?

— Обичам те — признава той.

— Ти дори не ме познаваш.

— Обичам момичето, което беше. Което все още си.

— Обичаш Кобрата? — сопвам се аз. — Обичаш адското изчадие? Значи си напълно луд.

— Не си никакво адско изчадие — той определено ми се присмива.

— Останалите са убедени, че съм адско изчадие. Така е било. Има ли значение?

— Ти беше нещастна. Освен това беше допуснала доста неприятни грешки, но никога не си била гаднярка.

Макар и пияна, попивам всяка негова дума. Все едно че маже раните ми с балсам. Искам да чуя още.

— Какво… — преглъщам. — Кажи ми за грешките.