Софи Кинсела - Пожелай ми слънчогледи

Не може да бъде. Просто няма начин да бъде нещо важно. Затварям папката, размърдвам крака и се приближавам на пръсти до вратата. Открехвам я и надничам с надежда към главния офис. Кошницата се вижда през прозореца. Все още никой не я е пипнал.

Не проумявам. Какво става? Защо никой не си е взел? Да не би да не са разбрали, че кифлите са за всички? Излизам от стаята и влизам в огромния главен офис.

— Здравейте! — започвам ведро. — Просто исках да ви кажа, че съм ви донесла кифли. Опечени са тази сутрин. Така че… давайте. Вземете си!

Отговор няма. Все едно че никой не е забелязал присъствието ми. Да не би неочаквано да съм станала невидима?

— И така — насилвам се да се усмихна. — Да ви е сладко! — Врътвам се и излизам.

Направих, каквото можах. Ако искат кифлички, да си вземат. Ако не искат, да не си вземат. Точка по въпроса. Пет пари не давам. Връщам се зад бюрото си, отварям един от новите финансови отчети и прокарвам пръст по колоните. След няколко минути се отпускам назад и потривам очи. Тези цифри просто потвърждават онова, което вече ми е известно. Постиженията на отдела ми са близки до нулата.

Миналата година продажбите малко са се покачили, но въпреки всичко договорите са малко. Ще загазим, ако не променим нещата. Онзи ден го споменах пред Байрън, но той не ми обърна никакво внимание. Как е възможно чак пък толкова да не му пука? Написвам на едно листче: „Говори с Байрън за продажбите.“ След това оставям химикалката.

Защо не искат кифлите?

Колко оптимистично бях настроена днес сутринта, когато ги купих. Представих си как ще грейнат лицата на всички, как ще кажат: „Чудесно, че си се сетила, Лекси, благодаря!“ Само че сега съм напълно отчаяна. Значи много ме мразят. Трябва наистина да ненавиждаш някого, след като отказваш кифличка.

А тези кифлички са от най-скъпите. Освен че бяха топли, имат и глазура.

Тихо разумно гласче ми подсказва да не се занимавам повече с този въпрос. Забрави тази работа. Та това е една нищо и никаква кошница с кифли.

Само че не мога да стоя бездейна. Не мога да си седя кротко. Импулсивно скачам и тръгвам към офиса. Кошницата си стои недокосната. Всички говорят по телефоните и не ми обръщат абсолютно никакво внимание.

— Така значи! — опитвам се да говоря спокойно. — Никой не иска кифла. Много са хубави.

— Кифла ли? — мръщи се Фи. — Не виждам никакви кифли. — Тя се оглежда недоумяващо. — Вие виждате ли кифли?

Останалите свиват рамене и също гледат недоумяващо.

— За английски кифлички ли става въпрос? — уточнява Каролин. — Или за френски кроасани?

— В „Старбъкс“ правят кифлички. Ако искаш, ще поръчам да ти донесат — намесва се и Дебс и едва сдържа кикота си.

Ха-ха. Много смешно.

— Добре! — опитвам се да прикрия колко съм обидена. — Щом сте решили да се държите като деца, така да бъде. Просто се опитвах да се държа мило.

Дишам тежко, когато посягам да отворя вратата. Чувам кикот, но се опитвам да не мисля. Трябва да запазя достойнството си, да се държа спокойно, като истински шеф. Не бива да повишавам глас, не бива да реагирам…

Господи, едва се сдържам. Гневът и разочарованието се надигат и изригват като вулкан. Как е възможно да са толкова противни?

— Не, всъщност изобщо не е добре. — Връщам се в офиса с пламнало лице. — Вижте, отне ми много време и усилия, за да осигуря тези кифлички, защото реших, че няма да е зле да ви поглезя, а вие се преструвате, че не ги виждате…

— Съжалявам, Лекси — Фи се преструва на объркана. — Наистина не разбирам за какви кифлички говориш.

Каролин се превива от смях и нещо в мен се пречупва.

— Говоря за това! — Грабвам шоколадова кифла и я запращам по Фи, а тя се навежда, за да я избегне. — Това е кифла! Това е противна кифла! Чудесно! След като не искате да ги ядете, аз ще ги изям! — Натъпквам една в устата си и започвам да дъвча ожесточено, след това отхапвам отново. Огромни трохи се ронят по пода, но на мен не ми пука. — Ще ги изям всичките! — добавям аз. — Защо не. — Грабвам една с пълнеж от къпини и също я натъпквам в устата си. — Ммм, на това му се казва вкусотия.

— Лекси? — Обръщам се и всичко в мен се свива. Саймън Джонсън и Байрън са застанали на вратата на офиса.

Байрън не може да прикрие колко е доволен от картината, която се разкрива пред очите му. Саймън ме гледа така, сякаш е в зоопарка и някаква горила замеря посетителите с храна.

— Саймън… — От устата ми се ронят трохи. — Ъъъ… здрасти. Как си?

— Исках да си кажем набързо няколко думи, стига да не си… заета — той извива вежди.