Софи Кинсела - Пожелай ми слънчогледи

— Мислех, че вече не ядеш въглехидрати — промълвява най-сетне.

— Да бе. Да не би да си въобразяваш, че мога да изкарам без шоколад? — Отхапвам нова огромна хапка кифличка. — Жените имат нужда от шоколад. Това е научно доказано.

Следва мълчание, аз вдигам очи и забелязвам, че Фи ме гледа напълно объркана.

— Много странно — признава тя. — Говориш като старата Лекси.

— Че аз съм старата Лекси. — Щом разбирам, че се налага да започна с обясненията от начало, ме притиска силна умора. — Фи… представи си, че се събуждаш утре и откриваш, че е 2010 година. Налага ти са да приемеш новия си живот и разбираш, че си била съвсем различен човек. Така е при мен. — Отхапвам отново, оглеждам кифлата и я оставям на бюрото. — Да не говорим, че не познавам новия човек, в когото съм се превърнала. Нямам представа защо е станала такава. Доста е… ами… трудно е.

И двете мълчим. Аз не вдигам очи от бюрото, дишам тежко и роня кифлата на малки парченца. Не смея да вдигна поглед, да не би Фи да каже нещо саркастично, както става всеки път напоследък, или да ми се присмее, защото отново ще избухна в сълзи.

— Лекси, съжалявам.

Когато заговаря, гласът й е толкова тих, че едва го чувам.

— Аз… нямах представа. Просто ти… външно си съвсем същата…

— Знам — усмихвам й се тъжно. — Приличам на кукла Барби, само че брюнетка. — Кичур кестенява коса се измъква от кока, но аз не го прибирам. — Когато се видях в огледалото в болницата, за малко да получа удар. Просто нямах представа коя съм.

— Виж… — Тя хапе устната си и навива на пръст кичур коса. — Много се извинявам. Извинявай за кифличките, за листчетата и за… за всичко. Защо не обядваш днес с нас? — Фи пристъпва към бюрото, обзета от неочакван ентусиазъм. — Хайде да пробваме отново.

— С удоволствие — усмихвам се с благодарност. — Само че днес не мога. Имам среща със Скапаняка Дейв. Ще обядвам с него.

— Със Скапаняка Дейв ли? — Тя ми се струва толкова шокирана, че аз избухвам в смях. — От къде на къде? Лекси, да не би да си решила да…

— Не! Не, разбира се! Просто се опитвам да разбера какво се е случило през изминалите три години. — Колебая се, защото осъзнавам, че Фи по всяка вероятност знае отговорите на всичките ми въпроси. — Фи, ти знаеш ли как скъсах със Скапаняка Дейв?

— Нямам никаква представа — свива рамене тя. — Така и не ни разказа как сте скъсали. Ти просто ни изключи от живота си. Дори мен. Като че ли… единственото, което те интересуваше, беше кариерата ти. Затова накрая престанахме да те търсим.

Долавям обидата в гласа й.

— Съжалявам, Фи — отвръщам засрамено. — Не съм искала да ви прогоня. Поне така си мисля… — Това е наистина невероятно. Излиза, че се извинявам за нещо, което дори не помня. Все едно че съм върколак.

— Не се притеснявай. Ти не беше на себе си. Ти си беше ти, но… всъщност не беше ти… — Фи млъква. Струва ми се доста объркана.

— Трябва да вървя — поглеждам часовника и се изправям. — Може пък Скапаняка Дейв да ми каже какво е станало.

— Лекси — продължава притеснено Фи. — Не си видяла едно. — Тя се протяга към полата ми. Извивам се и дръпвам поредното листче. На него пише: „Саймън Джонсън, веднага ще ти пусна.“

— Няма да стане — заявявам аз и смачквам листчето.

— Няма ли? — хили се Фи. — Аз пък ще го направя.

— Да бе! — Не се сдържам и избухвам в кикот, когато забелязвам изражението й.

— Обзалагам се, че все още става.

— Той е дъртофел! Сигурно не може и да го вдигне… — Срещам погледа й и двете избухваме в неудържим смях, също както едно време. Пускам сакото и присядам на облегалката на канапето, притиснала ръка към корема и не мога да спра. Май не съм се смяла така нито веднъж след катастрофата. Имам чувството, че цялото напрежение излиза, че смехът ме пречиства.

— Господи, нямаш представа колко ми липсваше — заявява Фи, все още превита.

— И ти ми липсваше. — Поемам си дълбоко дъх и се опитвам да си събера мислите. — Фи, много съжалявам за онова, което… каквото и да е било, каквото и да съм направила…

— Я не ставай тъпа — срязва ме остро Фи и ми подава сакото. — Върви да се видиш със Скапаняка Дейв.

Оказва се, че Скапаняка Дейв добре се е справил в живота. Ама наистина добре. Сега вече е старши мениджър по продажбите. Още щом слиза от асансьора, забелязвам, че е в изискан костюм на райе, с много по-дълга коса, отколкото едно време, и с фини очила. Скачам от мястото си във фоайето и възкликвам:

— Скапаняка Дейв! Виж се само!