Софи Кинсела - Пожелай ми слънчогледи

Той веднага се мръщи и се оглежда крадешком.

— Вече никой не ми казва Скапаняка Дейв — сопва се тихо. — Казвам се Дейвид, разбра ли?

— Разбира се. Извинявай… ъъъ… Дейвид. Не си ли вече Буч? — Просто не се сдържах, а той ми отправя отровен поглед.

Закръгленото шкембе също го няма, забелязвам аз, когато се навежда, за да каже нещо на рецепционистката. Сигурно тренира усилено напоследък, за разлика от преди, когато правеше по пет лицеви опори, след което се награждаваше с бутилка бира и сядаше да гледа футбол.

Като си припомням какво е било, просто не мога да повярвам, че съм го търпяла. Мръсни боксерки се търкаляха из целия му апартамент. Непрекъснато пускаше груби шеги по адрес на жените. Гонеше го параноя, че се опитвам да го впримча, за да се омъжа за него, да му родя три деца и по цял ден да му дудна недоволно.

Тъпак, щеше да извади късмет с мен.

— Изглеждаш добре, Лекси. — Обръща гръб на рецепцията и ме оглежда от горе до долу. — Отдавна не сме се виждали. Гледах те, разбира се, по телевизията. В „Амбиция“. Едно време и аз щях да се навия да участвам в такова риалити. — Той ме поглежда със съжаление. — Само че надскочих тези мераци. Сега вече съм в бързата лента. Тръгваме ли?

Много се извинявам, но просто не мога да приема Скапаняка Дейв в ролята на „Дейвид“, бизнесмен от бързата лента. Излизаме от сградата и се отправяме към заведение, което Скапаняка Дейв нарича „нелоша квартална кръчма“. Той изобщо не престава да говори по телефона, обсъжда на висок глас разни „сделки“ и почти на всяка дума ме поглежда.

— Иха — възкликвам аз, когато най-сетне приключва. — Личи, че си станал шеф.

— Дадоха ми „Форд фокус“. — Той небрежно подръпва ръкави, за да видя копчетата за ръкавели. — Ползвам служебна кредитна карта „Амекс“. През зимата ходя на ски в базата на компанията.

— Браво! — Вече сме пред ресторанта, който се оказва приятно италианско заведение. Сядаме, аз подпирам лакти на масата и отпускам брадичка в ръце. Скапаняка Дейв ми се струва малко напрегнат, докато подмята ламинираното меню и непрекъснато поглежда телефона.

— Дейвид — започвам аз. — Нямам представа дали си получил съобщението ми. — Обясних защо искам да се видим.

— Секретарката ми каза, че си искала да поговорим за едно време — отвръща предпазливо той.

— Да. Работата е там, че претърпях катастрофа. Сега се опитвам да събера парчетата и да разбера какво се е случило, да поговорим за раздялата ни…

Скапаняка Дейв въздиша.

— Миличка, мислиш ли, че е разумно да ровим в миналото? И двамата казахме, каквото имахме да казваме още навремето…

— Какво по-точно?

— Нали знаеш… — Той се оглежда и подвиква на сервитьор, който минава наблизо: — Тук има ли кой да ни обслужи? Вино предлагате ли? Я една бутилка домашно червено, ако обичате.

— Но аз не помня. Нямам представа какво се е случило! — Навеждам се напред и се опитвам да привлека вниманието му. — Страдам от амнезия. Секретарката ти не ти ли предаде? Не помня нищо.

Скапаняка Дейв много бавно се обръща към мен и ме зяпва така, сякаш очаква да се разсмея на собствената си шега.

— Ти си с амнезия?

— Да! Бях в болница.

— Мама му стара! — Той клати глава, докато сервитьорът налива и го чака да опита. — Значи не помниш нищо.

— Нищичко от последните три години. Искам да разбера защо сме се разделили. Да не би да се е случило нещо… или просто връзката ни се е разпаднала… кажи?

Скапаняка Дейв не отговаря веднага. Наблюдава ме през очилата.

— Има ли нещо, което да помниш?

— Последният ми спомен е от вечерта преди погребение на татко. Бях в един клуб и ти бях бясна, защото не дойде… след това паднах по едни стълби, валеше… това е, друго не помня.

— Така, така — кима умислен той. — Помня онази вечер. Всъщност… тъкмо заради това се разделихме.

— Защо? — питам недоумяващо.

— Защото не дойдох. Ти ме заряза. Финито. — Той отпи глътка вино и въздиша облекчен.

— Наистина ли? Аз съм те зарязала?

— На следващата сутрин. Било ти писнало, така че всичко приключи. Разделихме се.

Мръщя се, докато се опитвам да си представя сцената.

— Много ли се карахме?

— Не бих казал — отвръща Скапаняка Дейв след кратко колебание. — Беше по-скоро разговор между зрели хора. И двамата бяхме на мнение, че е дошло време да сложим край. Ти каза, че може би правиш най-голямата грешка в живота си, но не можеш да овладееш ревността си и желанието си да ме контролираш.

— Така ли? — питам напълно неспособна да повярвам.