Софи Кинсела: Повелителката на метлата

— Саманта, за малко да забравя. — Гай се е насочил към мен. — Това е за теб.

Подава ми пакет в най-обикновена бяла хартия. Усещам смешен прилив на радост. Подарък за рождения ми ден ли е това? Грейвам, докато го отварям.

— Гай, не трябваше!

— Никак не ме затрудни — отвръща спокойно той.

— Въпреки това… — смея се аз. — Мислех, че ще…

Замълчавам в мига, в който пред погледа ми попада служебно дивиди в ламинирана обложка. Това е обобщение на презентацията на европейските партньори, която проведохме наскоро. Бях споменала, че искам записа.

Обръщам я и полагам огромни усилия да запазя усмивката си. Той, разбира се, не се е сетил за рождения ми ден. Защо да се сеща? Едва ли знае на коя дата е.

— Супер! — заявявам най-сетне аз. — Благодаря ти!

— Няма проблем. — Той грабва куфарчето си. — Приятна вечер. Имаш ли някакви планове?

Не мога да му кажа, че днес имам рожден ден. Ще си помисли… Ще разбере…

— Нещо… семейно — усмихвам се аз. — Чао, до утре.

Както и да е. Най-важното е, че успях да се измъкна. Значи ще стигна навреме за вечерята. Дори няма да закъснея прекалено много!

Докато таксито ми се промъква в натовареното движение по „Чийпсайд“, бързо преравям чантата си, за да измъкна новия несесер за грим. Онзи ден се отбих в „Селфриджес“ през обедната почивка, защото се усетих, че продължавам да използвам стария сив молив за очи и спиралата, която си бях купила ча дипломирането преди шест години. Нямах време за демонстрации и затова помолих момичето на щанда да ми направи комплект от всичко, което ми е необходимо.

Изобщо не я слушах, докато ми обясняваше кое какво е, защото в същото време говорех по телефона с Елдридж и обсъждахме украинската сделка. Спомням си обаче, че тя настояваше да използвам нещото, наречено „пудра бронзант“. Каза, че така кожата ми щяла да се сдобие с блясък и нямало да изглеждам толкова ужасно…

След това беше замълчала.

— Бледа — довърши накрая тя. — Просто сте малко… бледа…

Вадя пудрата и огромната четка за руж, с която започвам да нанасям пудра по бузите и челото. Щом се поглеждам в огледалото, едва потискам смеха си. Лицето ми пролъсква в златисти отблясъци. Изглеждам направо смешна.

Кого се опитвам да заблудя? Аз съм просто една адвокатка от Ситито, която през последните две години дори не е помисляла за почивка и е забравила какво е това тен. Или пък златист загар. Все едно да тръгна с мъниста в косата и да се престоря, че пристигам от Барбадос.

Продължавам да се взирам в огледалото още няколко секунди, след това вадя мокра салфетка и започвам да смъквам пудрата бронзант от лицето си, докато бялата ми кожа, на места изпъстрена със сиви петна, отново се показва. Ето че всичко е отново нормално. Продавачката говореше нещо за сенките под очите ми.

Работата е там, че ако нямам торбички и сенки под очите, сигурно ще ме уволнят.

Облечена съм в черен костюм, както обикновено. Майка ми подари пет черни костюма за двайсет и първия ми рожден ден и ми се струва, че просто стана навик да нося такива. Единственото цветно петно в тоалета ми е червената чанта. И тя ми е подарък от мама, отпреди две години.

Тя ми подари черна. Кой знае защо — може би под въздействието на слънцето или пък по това време съм сключила някоя умопомрачителна сделка, вече не си спомням — нещо ми прищрака и я смених за червена. Не съм сигурна дали ми прости.

Освобождавам косата си от ластика, сресвам я набързо и отново я прибирам. Косата ми никога не е била моята гордост. Цветът й е неубедителен, стига до раменете и е чуплива. Поне така изглеждаше последния път, когато й обърнах някакво внимание. През повечето време й се налага да живее вързана.

— Сигурно ви очаква нещо специално — подхвърля таксиметърджията, който досега ме наблюдаваше в огледалото.

— Имам рожден ден.

— Честит рожден ден! — Той ми намига в огледалото. — Значи ще има парти. Добре да се повеселите.

— Ами… сигурно.

Семейството ми и веселбата са пълни противоположности. Въпреки това истински се радвам, когато се виждаме, защото успяваме да разберем кой какво прави. А това не ни се случва често.

Не че нямаме желание да се виждаме. Просто всеки от нас е безкрайно натоварен в работата си. Майка ми е съдия. Доста известна е, между другото. Вече десет години я върши тази работа, а миналата година спечели наградата „Правист на годината“. Брат ми Даниел е на трийсет и шест, шеф на инвестиции в „Уитънс“. Миналата година бе номиниран за топдилър в Ситито.