Софи Кинсела: Повелителката на метлата

Не съм забравила и брат си Питър, но, както вече ви казах, той преживя нервна криза. В момента живее във Франция, преподава английски в местното училище и няма дори телефонен секретар. Баща ми пък живее в Южна Африка заедно с третата си жена. Откакто навърших три, почти не се виждаме. Няма проблем. Майка ми притежава достатъчно енергия за двама родители.

Погледнах часовника си, докато минавахме по „Странд“. Седем и четирийсет и две. Започвам да се притеснявам. Откога не съм виждала мама? Сигурно от… ами от Коледа. Значи от шест месеца.

Шофьорът спира пред ресторанта, плащам и оставям щедър бакшиш.

— Да прекараш добре, миличка! — пожелава ми той. — И още веднъж честит рожден ден!

— Благодаря.

Докато влизам с бърза крачка в ресторанта, се оглеждам, за да мярна мама или Даниел, но не успявам да забележа нито единия, нито другия.

— Здравейте! — обръщам се към оберкелнера. — Имам среща с госпожа Тенисън.

Така се казва мама. Тя е против жените да приемат името на съпруга си. Освен това не одобрява жени, които си стоят у дома, за да готвят, чистят, да се учат да пишат на машина; според нея всички жени трябва да изкарват повече от съпрузите си, защото по природа са по-умни.

Оберкелнерът ме отвежда на празна маса в дъното на салона и аз се отпускам на велурения стол.

— Здравейте! — усмихвам се на сервитьора. — Един джин физ, една водка с лимонов сок и едно мартини, ако обичате. Донесете ги, когато пристигнат останалите.

Мама винаги пие водка с лимонов сок. Нямам представа с какво се налива напоследък Даниел, но знам, че няма да се откаже от едно мартини.

Сервитьорът кимва и ме оставя, а аз разтварям салфетката и оглеждам останалите клиенти. „Максимс“ е готин ресторант, с лъскав дървен под, железни маси и меко осветление. Много е популярен сред правистите, а мама дори има сметка тук. Двама от партньорите на „Линклатърс“ са на съседна маса, а на бара се е с настанил един от най-устатите адвокати в Лондон. Всички наоколо бъбрят, чува се пукотът от отварянето на бутилки, подрьнкват вилици на огромните чинии, а от време на време приижда смях също като морски вълни.

Докато оглеждам менюто, усещам, че умирам от глад. Поне една седмица не съм се хранила както трябва, а всичко ми се струва невероятно вкусно. Гъши дроб с медена глазура. Агнешко с пюре от грах и мента. На количката със сладкишите забелязвам шоколадово-ментово суфле и два вида домашно приготвено сорбе. Надявам се мама да остане за десерта. Тя има навика да се появи на вечеря и по средата да се изнесе нанякъде. Неведнъж е казвала, че половин вечеря е повече от достатъчна за всеки. Работата е там, че тя не се интересува от храната. Както и от хората, които са по-ниско интелигентни от нея. А това изключва повечето хора.

Даниел поне ще остане. Щом брат ми започне бутилка вино, той се чувства длъжен да я довърши.

— Госпожица Суитинг? — Вдигам поглед, когато оберкелнерът приближава, стиснал в ръка мобилен телефон. — Имам съобщение за вас. Майка ви е била задържана в службата.

— Така ли? — Опитвам се да прикрия разочарованието си. Нямам право да се оплаквам. Самата аз съм правила същото безброй пъти. — И по кое време… кога ще дойде?

Оберкелнерът ме гледа нетрепващо няколко секунди. Забелязвам как в очите му проблясва съжаление.

— Тя е на телефона. Секретарката й ще ви свърже… Ало? — заговаря той в мобилния. — До мен е дъщерята на госпожа Тенисън.

— Саманта? — стърже острият глас до ухото ми. — Извинявай, миличка, няма да успея да дойда тази вечер.

— Изобщо ли няма да дойдеш? — Усмивката ми започва да се стопява. — Дори за да… за да пийнем по едно ли?

Кабинетът й е на пет минути, на площад „Линкълн Ин Филдс“.

— Прекалено много задачи са ми се натрупали. Чака ме важно дело и утре цял ден ще бъда в съда… Не, подай ми другата папка — обръща се тя към някого в офиса й. — Случва се — обяснява ми тя. — Ще прекараш приятно с Даниел. А, да, честит рожден ден. Преведох ти триста лири на банковата сметка.

— Ясно — отвръщам аз след кратко мълчание. — Благодаря.

— Разбра ли вече дали ще те направят партньор?

— Още не съм. — Чувам я как барабани с химикалката си по слушалката.

— Колко часа си работила този месец?

— Ами… сигурно са към двеста…

— Това достатъчно ли е? Саманта, нали не искаш да те прескочат? Във врата ти дишат новоизлюпени прависти. Човек в твоето положение лесно може да се окаже излишен.

— Двеста часа е много… — опитвам се да обясня аз. — В сравнение с останалите…