Софи Кинсела: Повелителката на метлата

— Изчакайте ме тук — нарежда тя на таксиметровия шофьор. — Няма да се бавя повече от пет минути…

— Фрея? — възкликвам аз, неспособна да повярвам. Тя се завьрта към мен и се ококорва.

— Саманта! Какво правиш на улицата?

— Ти кажи какво правиш тук! — настоявам аз. — Мислех, че заминаваш за Индия.

— Натам съм тръгнала! С Лорд имам среща на летището след около… — тя поглежда часовника си. — След десет минути.

По лицето й веднага се изписва виновно изражение и аз избухвам в смях. С Фрея се познаваме от седемгодишни, когато заедно ни записаха на пансион. Първата вечер тя ми разказа, че семейството й са циркови артисти, че знае как се язди слон и може да върви по опънато въже. До края на срока й вярвах и се наслушах на какви ли не разкази за екзотичния й живот на манежа. Докато един ден родителите й пристигнаха да я вземат и се оказаха най-обикновени счетоводители от „Стейнс“. Макар да бе разкрита, тя продължи да твърди, че са били циркови артисти.

Имаше ясни сини очи, кожата й бе обсипана с лунички, вечно загоряла от непрекъснатите пътувания. В момента носът й се белеше и имаше нова обица на върха на ухото. Имаше най-белите, най-криви зъби, които някога съм виждала, а когато се смееше, едното ъгълче на устата й се вирваше по-високо.

— Пристигнах неканена на вечерята по случай рождения ти ден. — Тя извръща подозрително поглед към ресторанта. — Страхувах се, че съм закъсняла. Какво става?

— Ами… — Поколебавам се. — Работата е там, че… мама и Даниел…

— По-рано ли си тръгнаха? — Докато ме наблюдава, тя се усеща и по лицето й се изписва ужас. — Не са дошли! Мили боже, какви мръсници. Не могат ли поне веднъж да те поставят на първо място, вместо да се интересуват единствено от проклетата… — Тя млъква задъхана. — Извинявай. Знам какво ти е. Те са твоето семейство. Забрави.

Фрея и майка ми не се разбират.

— Няма значение — отвръщам аз и свивам рамене. — И без това ме чака огромен куп работа.

— Работа ли? — Тя ме зяпва. — Сега ли? Ти сериозно ли говориш? Няма ли край тази работа?

— В момента сме доста заети — опитвам се да се защитя аз. — Просто моментът е такъв…

— Моментът вечно е такъв! Вечно е изникнала някоя криза! Всяка година отлагаш удоволствията…

— Не е вярно…

— Всяка година ми повтаряш, че скоро няма да е така. Винаги е едно и също! — Очите й горят загрижени. — Саманта… какво стана с живота ти?

Оставам загледана в нея, докато колите профучават покрай нас. Не знам какво да отговоря. Дали да бъда честна с нея? Не си спомням какъв бе животът ми преди.

— Искам да стана партньор в „Картър Спинк“ — заявявам най-сетне аз. — Това е, което искам. Налага се да правя жертви.

— И какво ще стане с теб, когато станеш партньор? — продължава да пита тя. — По-лесно ли ще бъде?

Свивам уклончиво рамене. Истината е, че не съм мислила какво ще стане, след като ме изберат за партньор. Това е като сън. Също като лъскава топка в небето.

— За бога, та ти си на двайсет и девет години! — Фрея размахва кокалестата си ръка, обсипана със сребърни пръстени. — Поне от време на време върши нещо спонтанно. Трябва да обиколиш света! — Тя ме сграбчва за ръката. — Саманта, ела в Индия. Тръгни с мен веднага!

— Какво? — Избухвам в смях. — Не мога да дойда в Индия!

— Вземи си един месец отпуск. Защо не? Няма да те уволнят. Ела на летището, ще ти купим билет…

— Фрея, ти си луда. Сериозно. — Стискам ръката й. — Обичам те… само че си напълно луда.

Фрея бавно отпуска ръката ми.

— И ти си луда — заявява тя. — Знам, че си луда, въпреки това те обичам.

Мобилният й телефон започва да звъни, ала тя не му обръща никакво внимание. Вместо това рови трескаво из бродираната чанта. Най-сетне вади малко сребърно шишенце за парфюм, набързо опаковано в алена коприна.

— Заповядай — подава ми го тя.

— Фрея! — Оглеждам го внимателно. — Невероятно е.

— Знаех си, че ще ти хареса. — Тя вади мобилния от чантата си. — Здрасти! — започва нетърпеливо тя. — Виж, Лорд, ще дойда, идвам!

Съпругът на Фрея се казва лорд Андрю Еджърли. Фрея го наричаше с титлата на шега, докато всички възприеха новото име и така и остана. Двамата се запознали преди пет години в един кибуц и се оженили в Лас Вегас. Това означава, че тя е лейди Еджърли, но едва ли има човек, който да се сеща. Поне от страна на семейство Еджърли.

— Благодаря ти, че дойде. Благодаря и за подаръка. — Прегръщам я. — Да прекарате добре в Индия.

— Благодаря. — Фрея се качва на задната седалка на таксито. — Ако решиш да дойдеш, веднага ми кажи. Измисли някакъв спешен случай в семейството… ами… нали се сещаш. Дай им моя номер. Аз ще те покривам. Каквото и да измислиш.