Софи Кинсела: Повелителката на метлата

Виждам, че госпожа Фарли също чете бележката, Представям си как цъка на ум. Миналия месец ми изнесе лекция за ползата от бавно загряващите котлони, че трябвало само да сложа пиле и зеленчуци сутринта, едва ли съм щяла да загубя повече от пет минути, за да нарежа един морков.

Може и да беше права. Откъде да знам. По готварство ми писаха тройка в гимназията.

— Много благодаря. — Бързо грабвам дрехите от химическото чистене, оставям ги върху печката и я повеждам към вратата. Усещам я как върти очи, за да види всичко. — Много сте мила.

— Пак заповядай. — Тя ме поглежда с дребните си очички. — Не ми се иска да се меся, миличка, но защо сама не си переш памучните блузи. Така ще спестиш куп пари.

Гледам я глупаво. Нали ако ги пера, ще се наложи да ги суша. А после трябва и да ги гладя.

— Освен това забелязах, че на едната й липсва копче — добавя тя. — На розовата с бялото райе.

— Добре — съгласявам се аз. — Вижте… това не е проблем. Просто ще я върна в химическото. Те не таксуват подобни услуги.

— Можеш и сама да си зашиеш копчето, миличка! — заявява шокираната госпожа Фарли. — Няма да ти отнеме повече от две минути. Сигурно имаш резервно копче при иглите и конците.

— При кое?

— Нямам игли и конци — обяснявам аз възможно най-любезно. — Не мога да шия.

— Поне едно копче можеш да зашиеш! — възкликва тя.

— Не, не мога — отвръщам аз, стресната от изражението й. — Това не е проблем. Ще върна блузата в химическото.

Госпожа Фарли не крие, че е ужасена.

— Наистина ли не можеш да зашиеш копче? Майка ти никога ли не те е учила?

Потискам смеха си, когато си представям как мама шие копче.

— Ами… не. Не ме е научила.

— По мое време — клати глава госпожа Фарли — всички образовани момичета ги учеха как да шият копчета, да замрежват чорапи и да обръщат яки.

Всички тези неща не ми говорят абсолютно нищо. Да обръщат яки. Такива приказки не означават нищо за мен.

— По мое време… вече не ни учеха на такива неща — отвръщам любезно аз. — Учеха ни как да се подготвяме за изпитите и да си изберем добра кариера. Учеха ни да имаме мнение. Учеха ни как да използваме мозъците си — не се сдържах да добавя аз.

Госпожа Фарли ме поглежда.

— Жалко — заявява накрая тя и ме потупва съчувствено по ръката.

Опитвам се да запазя спокойствие, но напрежението, трупало се в мен целия ден, заплашва да избухне. Работила съм часове наред, рожденият ми ден така и не беше отпразнуван, чувствам се уморена до смърт, гладна съм… а тази бабка ми разправя как се шиело копче.

— Не е никак жалко — отвръщам напрегнато аз.

— Както кажеш, миличка — съгласява се миролюбиво госпожа Фарли и се отправя към апартамента си.

Това ме подпалва още повече.

— И защо да е жалко? — питам аз и излизам след нея. — Защо? Може и да не съм в състояние да зашия копче, но мога да направя корпоративен финансов договор и да спестя на клиента си трийсет милиона лири. Това мога да го направя.

Госпожа Фарли ме наблюдава от вратата. В погледа й се чете още повече съжаление от преди.

— Жалко — повтаря тя, сякаш не е чула и дума от казаното. — Лека нощ, миличка. — Тя затваря вратата и аз въздъхвам тежко и отчаяно.

— Вие чували ли сте някога за феминизъм? — крясвам пред вратата й аз.

Отговор няма.

Връщам се ядосана в своя апартамент, затварям вратата и грабвам телефона. Набирам номера на местната пицерия и поръчвам обичайните неща: пица „Капричоза“ и порция пържени картофки. Сипвам си чаша вино, настанявам се в хола и пускам телевизора.

Игли и конци. Интересно какво ли още трябва да имам според нея? Може би чифт игли за плетене? Или пък тъкачен стан?

Отпускам се на канапето, стиснала в ръка дистанционното, и започвам да прищраквам по каналите, като поглеждам разсеяно какво дават. Новини… френски филм… документален филм за животните…

Я чакай малко. Преставам да прищраквам, оставям дистанционното на канапето и се отпускам на възглавниците.

„Семейство Уолтън.“

Тишина и спокойствие. Точно от това имам нужда.

Това май е една от последните сцени. Цялото семейство са се събрали на масата и дядото казва молитвата.

Отпивам вино и усещам как започвам да се отпускам. Открай време харесвам „Семейство Уолтън“, макар и тайно, още от дете. Тогава, щом ме оставеха сама, седях в тъмното и си представях, че живея в планината със семейство Уолтън.

Ето я и последната сцена, винаги я чакам с огромно нетърпение: къщата на семейство Уолтън в мрака. Светлините трепкат, щурците свирукат. Джон Бой е спрял да разказва. Къщата е пълна с хора. Прегръщам си коленете и гледам замечтано към екрана, докато познатата музика ни отвежда към края.