Софи Кинсела: Повелителката на метлата

Девет часа по-късно срещата все още не е приключила.

По огромната махагонова маса са пръснати фотокопия от проектодоговори, финансови отчети, бележници с нахвърляни по тях записки, пластмасови чашки кафе и какви ли не бележки. Кутиите, в които са ни доставили обяд, се търкалят по пода. Една от секретарките ни раздава нови фотокопия от предварителното споразумение. Двама от адвокатите на другата фирма са станали от масата и си шушукат напрегнато в стаята с кафе-машината. Всяка заседателна зала има подобна стая към нея: малко странично помещение, където могат да се провеждат кратки разговори насаме или просто да счупиш нещо, ако ти се прииска.

Следобедното напрежение се е разсеяло. И то е като приливите и отливите. Всички, насядали около масата, са поруменели, все още са готови да избухнат дори по най-незначителния проблем, но поне крясъците са утихнали. Клиентите са си заминали. Към четири следобед прочетоха споразумението, стиснаха си ръцете и се изнесоха в лъскавите си лимузини.

Сега всичко зависи от нас, адвокатите, за да предадем в писмен вид устните договорки (което, ако си въобразявате, че е лесно и безпроблемно, трябва още отсега да се откажете от правото) и да ги превърнем в проектодоговори, които да са готови за насрочената за утре сутринта среща.

Тогава ще има нови крясъци.

Потривам дехидратираната си кожа, отпивам глътка капучино и чак тогава разбирам, че съм посегнала към чашата на някой от колегите — течността в нея е студена, останала отпреди часове. Гадост. Боже, пълна гадост. Не мога да изплюя глътката на масата.

Преглъщам отвратителната на вкус течност с красноречива гримаса, флуоресцентните светлини сякаш прогарят очите ми и аз усещам, че съм напълно изтощена. Ролята ми в тези мегасделки е да не изпускам от поглед финансовата страна на споразумението — така че аз съм тази, която договаря заема между нашия клиент и PGNI Bank. Аз бях тази, която спаси положението, когато лъсна някакъв дълг като черна дупка в една от дъщерните фирми. Аз бях тази, която прекара около три часа днес следобед в обсъждане на една-единствена тъпа фраза в клауза 29(д).

Става въпрос за „полагам всички усилия“. Противниковата страна настояваше за „разумни усилия“. Вече не помня за какво се споразумяхме, а и, честно казано, не ми пука. Знам само, че е седем и деветнайсет, а след единайсет минути трябва да съм почти в другия край на града, за да вечерям с мама и брат ми Даниел.

Налага се да отложа вечерята. Вечерята по случай собствения ми рожден ден.

Щом си го помислям, веднага чувам възмутения глас на приятелката ми от училище Фрея.

Не могат да те накарат да стоиш на работа на рождения ти ден!

Миналата седмица отложих срещата си с нея. Трябваше да ходим в някакъв клуб. На следващата сутрин се подписваше сделка и аз нямах избор.

Тя просто не разбира, че сроковете са на първо място и това не подлежи на коментар. Всички останали ангажименти отпадат, а рождените дни просто не се броят. Всяка седмица отлагам почивката си. Срещу мен се е настанил Клайв Съдърланд от корпоративния отдел. Жена му е родила близнаци днес сутринта, а на обяд той беше заел мястото си на масата за преговори.

— И така, дами и господа — гласът на Кетърман привлича вниманието ни.

Кетърман е единственият, който нито е зачервен, нито уморен, нито притеснен. Както обикновено прилича на робот, да не говорим, че по дрехите му няма нито една гънка, все едно, че току-що се е облякъл. Дори когато се ядоса, по него не трепва нищо. Просто излъчва безмълвна ярост.

— Налага се да прекратим за днес.

Какво? Вдигам рязко глава.

И други са вдигнали глави. Усещам как надеждата избуява. Все едно, че сме ученици, усетили някакъв смут по време на теста по математика, и не смеем да гъкнем, да не би на главите ни да се стовари изневиделица нещо по-неприятно.

— Докато „Фалънс“ не ни предоставят пълната документация, не можем да продължим. Ще се видим утре точно в девет. — Той излиза от заседателната зала и в мига, в който вратата се затваря, аз въздъхвам. Чак сега забелязвам, че съм била притаила дъх.

Клайв Съдърланд вече е хукнал навън. Хората са наизвадили мобилните си телефони и обсъждат къде ще ходят на вечеря, кой филм ще гледат или потвърждават отново вече отложени ангажименти. Ето че всички живнаха. Обхваща ме неочаквано желание да се развикам от радост.

Само че това никак не приляга на един партньор във фирма.

Събирам си нещата, натъпквам ги в куфарчето и отмествам стола си назад.