Софи Кинсела: Повелителката на метлата

— Изобщо не ми е ясно как работиш в този хаос, Саманта. — Гласът на Кетърман е тънък и много саркастичен, а очите му са се присвили презрително.

— Поне всичко ми е под ръка!

Опитвам се да се засмея, но шефът продължава да стои като дърво. Силно притеснена, дръпвам стол и купчина писма, за които съм забравила, че съм оставила там, политат към пода.

— Едно време правилото беше в шест по бюрата да няма нищо — уведомява ме с леден глас Кетърман. — Май няма да е зле отново да го въведем.

— Може би! — Опитвам се да се усмихна, но присъствието му ме притеснява все повече.

— Саманта! — Приятен глас ни прекъсва и аз облекчено се обръщам. Арнолд Савил приближава към нас.

Арнолд е любимецът ми от старшите партньори. Има вълниста побеляла коса, която ми се струва прекалено буйна за адвокат, а вратовръзките му са винаги дръзки и крещящи. Днес е с яркочервена, с индийски мотиви и има същата кърпичка в горния джоб на сакото. Посреща ме с широка усмивка, аз също се усмихвам и усещам, че започвам да се отпускам.

Сигурна съм, че Арнолд ме е предложил за партньор. Също така съм сигурна, че Кетърман ще бъде против. Арнолд е черната овца на фирмата. Той е човекът, който нарушава правилата и не се интересува от тъпотии като хаоса по бюрото ми.

— Пристигна благодарствено писмо за теб, Саманта. — Усмивката на Арнолд става още по-широка и той ми подава някакъв лист. — От председателя на „Глаймън Брадърс“, можеш ли да си представиш!

Поемам изненадана бланката. Писмото е написано на ръка, „…високо ценим… услугите й са винаги на изключително професионално ниво…“

— Доколкото разбрах, си му спестила няколко милиона лири, което за него е било добре дошло. — Арнолд грее. — Наистина е очарован.

— А, да. — Започвам да се изчервявам. — Не беше нищо особено. Просто забелязах аномалия във финансовите им отчети.

— Очевидно си му направила огромно впечатление. — Арнолд извива рунтавата си вежда. — Иска да поемеш всичките му сделки. Великолепна работа, Саманта! Браво!

— Ами… благодаря. — Поглеждам Кетърман с надеждата и той да е останал впечатлен. Нищо подобно. По намръщеното му лице е изписано нетърпение и досада.

— Освен това трябва да се заемеш с това. — Кетърман стоварва някаква папка на бюрото ми. — Трябва ми подробен анализ до четирийсет и осем часа.

Мама му стара. Сърцето ми се свива, когато виждам обемистата папка. Това ще ми отнеме часове.

Кетърман винаги ме товари с допълнителната работа, които му се е сторила прекалено досадна, за да я свърши сам. Всички партньори до един постъпват така. Дори Арнолд. В повечето случаи дори не ми казват, направо оставят папките на июрото ми, придружени от някоя нечетлива бележка, и очак-ват да свърша работата.

— Проблем ли има? — Той присвива очи.

— Не, разбира се — отвръщам бързо и енергично аз с типичния за бъдещ партньор глас. — Ще се видим на срещата.

Докато той се отдалечава, аз поглеждам часовника си. Десет и двайсет и две. Остават ми точно осем минути, за да проверя дали документите на „Фалънс“ са наред. Отварям папката и бързо преглеждам страниците, проверявам за грешки, търся пропуски. Откакто постъпих в „Картър Спинк“, се научих да чета доста бързо.

Истината е, че върша всичко по-бързо. Вървя по-бързо, говоря по-бързо, храня се по-бързо… правя секс по-бързо…

Въпреки че напоследък и дума не може да става за секс. Излизах с един от старшите партньори от „Бери Форбс“. Казваше се Джейкъб, занимаваше се с важните международни сделки и разполагаше с още по-малко време и от мен. Накрая вършехме каквото вършехме за шест минути, което щеше да се вмести идеално в графиците ни, ако бяхме клиенти един на друг. (Въпреки че не бяхме.) С него получавах оргазъм, той се изпразваше, а след това проверявахме имейлите си.

Което си е почти едновременен оргазъм. Никой не може да каже, че това не е добър секс. Чела съм „Космополитън“, разбирам от тези неща.

Както и да е, след това на Джейкъб му направиха невероятно предложение, той се премести в Бостън и връзката ни приключи. Не че имах нещо против.

Честно да си кажа, дори не го харесвах кой знае колко.

— Саманта? — Някакъв глас прекъсва мислите ми. Това е секретарката ми Маги. Тя постъпи на работа преди няколко седмици и все още не я познавам достатъчно добре. — Докато те нямаше, оставиха съобщение за теб. От Джоан е.

— Джоан от „Клифърд Чанс“ ли? — Вдигам поглед и цялото ми внимание се насочва към нея. — Добре. Кажи й, че ще й пратя по имейла клауза четири и съм съгласна…