Софи Кинсела - Повелителката на метлата

Той мълчи. Най-сетне вдигам поглед. Натаниъл се е облегнал на плота и е скръстил едрите си ръце. Мрачното му лице се е поотпуснало. Той бърка в раницата и вади бутилка бира. Подава ми я, но аз клатя глава.

— И от какво се опитваш да избягаш? — пита той, докато отваря бирата.

Усещам как нещо в мен се свива. Не мога да му разкажа истината.

— Просто… така се случи… — Свеждам поглед.

Той отпива дълга глътка бира.

— Неприятна връзка ли?

В първия момент не смея да проговоря. Мисля си за безкрайните години, прекарани в „Картър Спинк“, за всичко, което съм пожертвала, на което бе сложен кръст с един триминутен телефонен разговор.

— Да — отвръщам бавно аз. — Доста неприятна връзка.

— Колко време продължи?

— Седем години. — За свой ужас усещам как сълзите ми по тичат сами. Нямам представа откъде се взеха. — Извинявай — хлипам аз. — Денят беше доста стресиращ.

Натаниъл рови в раницата, вади пакетче кърпички и ми подава една.

— Добре че си се отървала — заявява спокойно той. — Няма смисъл да търпиш. Както няма смисъл да гледаш назад.

— Прав си. — Избърсвам очи. — Просто трябва да реша какво ще правя оттук нататък. Не мога да остана тук. — Посягам към бутилката коантро, от което трябваше да сипя в шоколадовото суфле, сипвам в първата черупка от яйце и го изпивам.

— Семейство Гайгър са добри работодатели — казва Натаниъл и леко свива рамене. — Можеше да попаднеш на лоши хора.

— Знам. — Усмихвам се немощно. — За съжаление не мога да готвя.

Той оставя бутилката на плота и избърсва уста. Ръцете му са чисти, но под ноктите се е набила кал, а също и на местата, където кожата му е напукана.

— Ще поговоря с мама. Тя умее да готви. Може да те научи на най-основното.

Поглеждам го недоумяващо и едва сдържам смеха си.

— Да не би да искаш да кажеш, че трябва да остана? Аз съм просто една измамница, която си призна, защото нямаше накъде. — Клатя глава и се мръщя заради вкуса на коантрото, полепнал по небцето ми. — Трябва да си вървя.

— Жалко. — Той свива рамене. — Щеше да е приятно тук да работи човек, който знае английски и прави такива страхотни сандвичи — добавя той напълно сериозно.

Не се сдържам и се усмихвам.

— Доставиха ги.

— А-ха. Чудех се аз…

Някой почуква тихо на вратата и двамата с него вдигаме очи.

— Саманта? — Гласът на Триш е тих и настойчив. — Чуваш ли ме?

— Ами… да — провиквам се аз. Гласът ми е напрегнат.

— Не се безпокой, няма да вляза. Не искам да те притеснявам! Сигурно си на много важен етап от процеса.

— Може и така да се каже…

Срещам погледа на Натаниъл и усещам как ме сграбчва истерия.

— Просто исках да те попитам — продължава Триш — дали ще сервираш сорбе между ястията.

Поглеждам Натаниъл. Раменете му се тресат в беззвучен смях. Не успявам да се въздържа и прихвам. Притискам отчаяно длан към устата си и се опитвам да се овладея.

— Саманта?

— А… не — успявам да изрека най-сетне аз. — Няма да има сорбе.

Натаниъл е взел един от тиганите с прегорял лук. Показва ми с мимика как загребва, а после преглъща. Вкусотия, изрича безмълвно той. От очите ми избликват сълзи. Почти се задушавам в опитите си да не се изсмея на глас.

— Добре. Чакаме те!

Токчетата на Триш чаткат по коридора, а аз избухвам в безпомощен смях. През целия си живот не съм се смяла толкова много. Ребрата ме болят, започвам да кашлям, имам чувството, че ще повърна.

Най-сетне успявам да се успокоя, избърсвам очи и издухвам носа си в кърпичката на Натаниъл. Той също се е успокоил и оглежда кухнята, в която сякаш е паднала бомба.

— Давай сериозно — казва той. — Какво ще правиш с всичко това? Те очакват специална вечеря.

— Знам. — В гърдите ми напъва нова вълна от истерия и аз се опитвам да я овладея. — Знам какво очакват. Просто трябва да измисля нещо.

В кухнята настъпва мълчание. Виждам как подозрително Натаниъл оглежда целувчените петна по пода.

— Добре. — Въздъхвам, потръпвам и отмятам назад влажната си коса. — Ще спася положението.

— Ще спасиш положението ли? — Той не може да повярва.

— Според мен така ще разрешим всички проблеми. — Ставам и започвам да изсипвам съсипаната храна в боклука. — Първо трябва да почистя кухнята…

— Ще ти помогна. — Натаниъл се изправя. — Трябва да видя как ще го направиш.

Двамата заедно изпразнихме тенджери и тигани в боклука. Аз изтърках мазните изцапани плотове, докато Натаниъл бършеше потеклите целувки.

— Това тук още ли трябва да се пече? — Той отваря горната фурна и вади агнешкото, забулено в облак дим. Покрито е с тъмнокафява коричка.