Софи Кинсела - Повелителката на метлата

Трябва да се получат, повтарям си отчаяно аз. Просто трябва да се получат. Следвах инструкциите много внимателно. Може би течността е по-гъста, отколкото изглежда. Може би като започна да я пресипвам, ще се стегне, както обикновено става според кулинарните закони на физиката.

Започвам бавно да пресипвам в тавичката.

Не се сгъстява. Разлива се на бяло лепкаво езерце и започва да капе по пода.

Нещо ми подсказва, че целувките с яйчен крем няма да са готови за вечерята в осем.

Лепкава капка плосва върху крака ми и аз надавам отчаян вик. Готова съм да ревна. Защо не се получи? Толкова внимателно изпълних всичко! В гърдите ми започва да се надига дълго потискана ярост и заплашва да изригне. Яростта е насочена към мен, към противните подли белтъци, към готварските книги, към готвачите и към храната… Насочена е най-силно към онзи, посмял да напише, че целувките са „лесна работа“…

— Не са! — крясвам аз. — Изобщо не е вярно! — Запокитвам книгата към другия край на кухнята и тя се удря във вратата.

— Какво по дяволите! — възкликва мъжки глас, пълен с изненада.

В следващия миг вратата се отваря и на прага застава Натаниъл. Краката му са като яки дървета, а косана му блести на залязващото слънце. Носи раница и изглежда, се кани да се прибира. — Всичко наред ли е?

— Наред е — отвръщам стреснато аз. — Всичко е наред. Благодаря те. Много ти благодаря. — Махвам пренебрежително с ръка, но той дори не трепва.

— Чух, че приготвяш изискана вечеря — отбелязва той, докато оглежда хаоса.

— Да, точно така. В моменат съм в най… най-сложния етап от… ъъъ… — Поглеждам към котлона и писвам. — Мама му стара. Сосът!

Нямам представа какво става. От тигана извират кафяви мехурчета, потекли са по печката и преливат към пода. Все едно, че варя каша във вълшебно гърне, което не спира да бълва.

— Дръпни го от огъня, за бога! — възкликва Натаниъл. Грабва тигана и го премества. — Какво, по дяволите, е това чудо?

— Нищо! — отвръщам аз. — Най-обикновени съставки…

Натаниъл вече е забелязал малкото бурканче на плота. Грабва го и го зяпва изумен.

— Бакпулвер? Сипала си бакпулвер в соса? На това ли ви учат в… — Той млъкна и подушва. — Чакай малко. Нещо изгаря.

Наблюдавам безпомощно как отваря долната фурна, грабва домакинска ръкавица и с един замах вади платото, пълно с нещо като дребни черни куршуми.

Господи! Грахът. Съвсем го забравих.

— И какво се предполага, че е това? — пита той, изпълнен с почуда. — Заешки барабонки ли?

— Грах — отвръщам аз. Бузите ми горят, но аз вирвам брадичка и се опитвам да спася поне малка част от достойнството си. — Полях го с олио и го пъхнах във фурната, за да се… разтопи.

Натаниъл ме е зяпнал.

— Да се разтопи?

— Да омекне — бързам да се поправя аз.

Натаниъл оставя подноса и скръства ръце.

— Ти имаш ли някаква представа от готвене? — пита той.

Преди да му отговоря, откъм микровълновата долита впечатляващ трясък.

— Господи! — писвам ужасена аз.

— Боже господи! Това пък какво беше? — Натаниъл наднича през прозорчето.

— Какво си сложила вътре? — пита той. — Нещо току-що се взриви.

Опитвам се да си спомня. Какво бях сложила в микровълновата? Всичко ми се струва като в мъгла.

— Яйцата! — спомням си аз. — Трябваха ми твърдо сварени яйца за канапето.

— И си ги сложила в микровълновата? — пита натъртено той.

— Исках да стане по-бързо! — Изкрещявам аз. — Опитвах се да си спестя малко време!

Натаниъл изключва микровълновата от контакта, облъща се към мен и дори не крие колко е изумен.

— Нямаш никакво представа от готвене! Всичко това е лъжа и измама! Ти не си никаква икономка. Нямам представа какво си намислила…

— Нищо не съм намислила! — отвръщам шокирана аз.

— Семейство Гайгър са добри хора. — Той не откъсва очи от мен. — Няма да ти позволя да ги използваш.

В този момент забелязвам, че е готов да ги защити на всяка цена. Господи! Какво ли си мисли? Сигурно е решил, че съм отявлена мошеничка.

— Виж… моля те. — Потривам потното си лице. — Не се опитвам да ги обера и измамя. Наистина не мога да готвя. Озовах се тук, защото стана… недоразумение.

— Недоразумение ли? — Той се намръщва подозрително.

— Да — отвръщам аз малко по-остро, отколкото ми се иска. Отпускам се на стола и разтривам кръста си, защото е започнал да се схваща. Едва сега усещам колко съм изтощена. — Трябваше да избягам от… нещо. Трябваше да намеря къде да прекарам нощта. Семейство Гайгър решиха, че съм икономка. На следващата сутрин се почувствах виновна. Казах си, че е най-добре да издържа до обяд. Нямам намерение да остана. Няма да взема пари от тях, ако това си мислиш.