Софи Кинсела - Повелителката на метлата

— Откъде я изкопа? — обръща се Петула към Триш с шепот, който би трябвало да мине за дискретна забележка. — Моята хубавица е тежък случай. Освен че не може да готви, не разбира и дума от онова, което казвам.

— Сама дойде! — прошепва Триш, все още румена от задоволство. — „Кордон Бльо“! Говори английски! Не можахме да повярваме!

И двете ме наблюдават, сякаш съм някое рядко животно, на което са му поникнали рога на главата. Не мога да ги търпя повече.

— Да ви приготвя ли чай? Ще го сервирам в хола — предлагам отчаяно аз.

— Не, ще отскочим да ни направят маникюра — отвръща Триш. — Ще се видим по-късно, Саманта.

Следва мълчание и аз разбирам, че има нещо, което пропускам. Със закъснение се сещам, че Триш очаква да направи реверанс. Идва ми да се сгърча от неудобство. Защо ми трябваше да правя реверанси? Кой дявол ме накара?

— Разбира се, госпожо Гайгър. — Навеждам глава в нещо средно между поклон и кимване и правя задължителния реверанс. Когато поглеждам към двете жени, забелязвам, че очите на Петула са като варени яйца.

Докато излизат, чувам Петула да шепти:

— Тя направи реверанс! Видях я как направи реверанс пред теб!

— Просто засвидетелства уважението си — отвръща небрежно Триш. — Изключително подходящо. Трябва и ти да пробваш твоята…

Господи! Какво направих!

Чакам тракането на токчетата им да заглъхне. След това се скривам в килера, за да съм сигурна, че няма да има изненади, и набирам отново телефона на Гай. Той отговаря на третото позвъняване.

— Саманта. — Струва ми се резервиран. — Здравей. Вече…

— Всичко е наред, Гай. — Стисвам за миг очи. — Говорих с Кетърман. Вече знам.

— Господи, Саманта! — Той въздъхва тежко. — Съжалявам, че се получи така. Много съжалявам…

Не мога да търпя съжалението му. Ако каже още нещо в този дух, ще избухна в сълзи.

— Всичко е наред — прекъсвам го аз. — Честна дума. Да не говорим повече за това. Нека просто… мислим за бъдещето. Трябва да си оправя живота.

— Господи, колко си целеустремена! — В гласа му звучи възхищение. — Не позволяваш нищо да те сломи.

Приглаждам косата си назад. Чувствам се изтощена, лишена от обич и затънала в проблеми.

— Просто трябва да… да продължа напред. — Сама не знам как успях да запазя гласа си спокоен и безизразен. — Трябва да се върна в Лондон. Работата е там, че не мога да се прибера у нас. Кетърман си е купил апартамент в моя блок. Той живее там.

— Да, чух. — Усещам как Гай потръпва от ужас. — Доста неприятно.

— Не мога да го погледна, Гай. — Сълзите отново заплашват да потекат, затова си поемам дълбоко дъх. — Чудех се… Може ни да остана у вас за малко? Само за някой и друг ден.

Той мълчи. Не очаквах мълчание.

— Саманта… с удоволствие бих ти помогнал — подхвърля накрая той. — Само че трябва първо да говоря с Шарлот.

— Разбира се — отвръщам объркана аз.

— Чакай така. Веднага ще й се обадя.

През следващите минути останах да чакам. Докато слушах някакво изпълнение на арфа, се опитвах да не се оставя да се чувствам неудобно. Естествено, че той няма да се съгласи веднага. Не може да не се съобрази с приятелката си.

Най-сетне чувам отново гласа му.

— Саманта, извинявай, но просто няма да стане.

Не мога да повярвам.

— Добре. — Опитвам се да се усмихна, да продължа разговора с напълно естествен глас, сякаш това не е кой знае колко важно. — Няма страшно… Не е важно…

— В момента Шарлот е много заета… пребоядисваме спалните… просто моментът не е подходящ…

Той се колебае и ми се струва, че иска час по-скоро да прекъсне разговора, за да се отърве от мен. И в този момент разбирам истината. Той изобщо не е питал Шарлот. Просто си намери подходящо извинение. Не иска да се мотая около него. Сякаш провалът ми е заразен, сякаш и неговата кариера ще се провали.

Вчера бях най-добрата му приятелка. Вчера, докато знаеше, че ще ме изберат за партньор, непрекъснато ме обикаляше, вечно усмихнат, весел и сърдечен. А днес не иска и да чува за мен.

Знам, че не трябва да си отварям устата, че е най-добре да запазя достойнството си, но просто не успявам да се въздържа.

— Просто не искаш да имаш нищо общо с мен, нали? — избухвам аз.

— Саманта! — Той е обиден. — Не ставай смешна.

— Аз съм все още същият човек. Мислех, че си ми приятел, Гай…

— Аз наистина съм ти приятел! Само че не очаквай да… Трябва да мисля за Шарлот… не разполагаме с много място… Виж, звънни ми след ден-два, може да се видим да пийнем по нещо…