Софи Кинсела - Повелителката на метлата

— Не се притеснявай. — Опитвам се да овладея гласа си. — Извинявай за безпокойството.

— Чакай! — възкликва той. — Не затваряй. Какво ще правиш?

— О, Гай! — Успявам да се изсмея. — Не се прави, че те е грижа.

Прекъсвам връзката и усещам, че ми се вие свят. Не мога да повярвам. Всичко се е променило. Може би той не се е променил. Може би той винаги е бил такъв, но аз не съм го разбрала.

Поглеждам към екранчето на телефона и задъхано наблюдавам как се нижат секундите. Чудя се какво да правя. Неочаквано започва да вибрира в ръката ми и аз трепвам. „Тенисън“ пише на екрана.

Това е мама.

Започвам да се притеснявам. Сигурно вече е разбрала. Трябваше да се сетя, че и това ме чака. Мога да остана при нея за известно време, хрумва ми накрая. Странна работа. Тази възможност дори не ми бе минала през ума. Отварям капачето и си поемам дълбоко дъх.

— Здрасти, мамо.

— Саманта! — Гласът й пронизва ухото ми. — Колко време смяташе да криеш този провал? Оказва се, че трябва да разбера за позора на дъщеря си от вицовете по интернет. — Тя изрича последните думи с отвращение.

— Вицове по интернет ли? — повтарям немощно аз. — Как така?

— Ти не ги ли знаеше? Очевидно в някои среди новият термин за петдесет милиона лири стерлинги е „Саманта“. Държа да ти кажа, че не ми е никак смешно.

— Мамо, съжалявам…

— Добре че поне скандалът няма да излезе извън света на правистите. Разговарях с хората от „Картър Спинк“ и те ме увериха, че няма да предприемат никакви мерки. Трябва да си благодарна, че ще оставят нещата така.

— Да… благодарна съм…

— Ти къде си? — прекъсва ме тя. — Къде се намираш в момента?

Скрила съм се в един килер, заобиколена от пакети ориз, корн флейкс, боб, леща и какво ли не.

— Ами… у едни хора. Не съм в Лондон.

— Какво смяташ да правиш?

— Не знам. — Потривам лице. — Трябва да си стъпя на краката. Да си намеря работа.

— Работа, значи — съска тя. — Да не би да си въобразяваш, че някоя правна фирма ще те вземе?

Тонът й ме кара да се свия.

— Ами… не знам, мамо. Току-що разбрах, че съм уволнена. Не мога просто да…

— Можеш. Добре че се застъпих за теб.

Тя се била застъпила за мен.

— Какво си…

— Обадих се на всички, които ми дължат услуги. Не ми беше никак лесно. Старшият партньор във „Фортескю“ е готов да се срещне с теб утре в десет.

Слушам и не мога да повярвам.

— Ти си ми уредила интервю?

— Ако всичко мине както трябва, ще започнеш работа като старши сътрудник. — Гласът й е строг. — Този шанс ти се дава като лична услуга, която някой ми дължи. Сама се сещаш, че всички са с огромни резерви. Така че, ако искаш да напреднеш, Саманта, ще се наложи да си седнеш на задните части и да се докажеш. Трябва да отдадеш на тази работа всичкото си време.

— Разбира се. — Затварям очи и мислите ми политат напълно объркани. Чака ме интервю за работа. Ново начало. Та това е изходът от кошмара.

Защо не изпитвам облекчение? Защо не се радвам?

— Ще трябва да дадеш повече от себе си, отколкото в „Картър Спинк“ — продължава да нарежда до ухото ми мама. — Никакво отпускане. Никаква проява на самочувствие. Ще трябва да се доказваш двойно повече. Разбра ли ме?

— Да — отвръщам автоматично аз.

Още часове. Повече работа. Нови безсънни нощи. Имам чувството, че върху гърба ми се стоварва нов товар от бетон. Още по-тежък и невъзможен за носене.

— Тоест… не — чувам гласа си аз. — Не. Не искам. Просто не искам. Не мога. Прекалено е…

Думите сами се изплъзват от устата ми. Не съм искала да ги кажа. Дори не съм се замисляла досега. Ето че сега са казани и усещам, че съм казала… самата истина.

— Моля, какво? — гласът на мама е остър. — Какви ги говориш, Саманта?

— Не знам. — Масажирам челото си и се опитвам да изплувам от собственото си объркване. — Мислех си, че… ами мога да си почина малко.

— Почивката ще сложи край на кариерата ти на правист. — Гласът й ехти застрашително. — Това ще бъде краят.

— Мога да се занимавам с нещо… с нещо друго.

— Няма да изкараш и две минути на друга работа! — Тя май е приела думите ми като лична обида. — Саманта, ти си правист. Учила си за правист.

— Има и други професии на този свят освен правото — изплаквам аз, напълно загубила самообладание.

Следва зловещо мълчание.

— Саманта, ако ще ми правиш някоя от онези нервни кри…

— Няма! — повишавам глас още повече. — Просто защото задавам въпроси за живота си, не означава, че имам нервна криза! Не съм те молила да ми търсиш нова работа. Самата аз не знам какво искам. Трябва ми малко време, за да… за да помисля…