Софи Кинсела - Повелителката на метлата

— Ето къде си била! — Триш нахлува в кухнята, обута във високо, тракащо сабо, стиснала в ръце три препълнени пазарски чанти. — Саманта! — Тя се заковава на място, когато ме вижда. — Добре ли си? Да не би пак да те е заболяла главата?

— Аз… добре съм. — Гласът ми трепери едва доловимо. — Благодаря.

— Изглеждаш ужасно! Мили Боже! Чакай да ти дам едно-две хапчета!

— Няма ну…

— Има, има. И аз ще пийна с теб, защо не — добавя весело тя. — Сядай веднага… и ще ти направя чаша чай!

Тя стоварва пликовете на масата, пуска котлона, след това започва да рови за зелените болкоуспокояващи.

— Тези нали ти харесаха?

— Предпочитам един най-обикновен аспирин — спирам я бързо аз. — Нали може?

— Сигурна ли си? — Тя ми сипва чаша вода и ми подава два аспирина. — Така. — Седни сега, Почини си. Да не си помислила да се занимаваш с нещо друго! Няма да мърдаш, докато не дойде време за вечеря — добавя тя.

— Вие сте… много сте мила — успявам да изрека аз.

В мига, в който изричам думите, разбирам, че съм ги казала напълно сериозно. Тя наистина е мила, макар и по доста странен начин.

— Готово… — Триш поставя чашата чай на масата и започва да ме оглежда. — Да не би да ти е мъчно за дома? — Струва ми се толкова доволна от себе си, сякаш е разгадала тайната. — Филипинското момиче преди теб доста се натъжаваше от време на време… Аз все й казвах „Горе главата, Мануела!“ — Триш замълчава умислена. — След това разбрах, че името й е Паула. Направо невероятно.

— Не ми е мъчно за дома — отвръщам аз и отпивам от чая. Мислите ми трептят като крилца на пеперуда. Какво ще правя?

Да се прибера ли?

Само като си помислих, че ще се върна в апартамента, а два етажа над мен ще бъде Кетърман, разбрах, че няма да го понеса. Просто не можех да отида там.

Обади се на Гай. Той ще ме покани да остана у тях. Има огромна къща в Айлингтън и свободни стаи колкото искаш. Преспивала съм у тях и преди. След това ще… ще си продам апартамента. Ще си намеря нова работа.

Къде ще си намеря работа?

— Това ще те развесели. — Гласът на Триш прекъсва мислите ми. Потупва доволно торбите. — След впечатляващото ти представяне на обяд… Ходих на пазар. Имам изненада за теб! Знам, че ще се зарадваш!

— Изненада ли? — Вдигам учудено поглед, когато Триш скача и започва да вади пакетите.

— Гъши дроб… грах… агнешка плешка… — Тя вади парче месо и ме поглежда с очакване. След това, забелязала учудването ми, започва да цъка с език. — Това са продукти! За довечера! Вечеряме в осем, нали ще стане?

Всичко ще се оправи.

Ако си повтарям тези думи достатъчно често, те ще се сбъднат.

Знам, че трябва да позвъня на Гай. Няколко пъти отварях капачето на телефона. Всеки път унижението ме възпираше, въпреки че той ми е приятел, въпреки че е най-близкият ми човек във фирмата. Аз съм уволнена. Срамувам се. Той няма подобни проблеми.

Най-сетне ставам, потривам бузи и се опитвам да си върна настроението. Хайде. Обади се на Гай. Той ще иска да се чуе с мен. Ще предложи сам да ми помогне. Отварям капачето на телефона и набирам директния му номер. След секунда чувам стъпки по дървените стълби.

Трябва да е Триш.

Затварям безшумно телефона, пъхвам го в джоба и посягам към глава броколи.

— Как върви? — обажда се Триш. — Напредваш ли?

Щом влиза в кухнята, изненадано забелязва, че съм все още на същото място, на което ме е оставила.

— Наред ли е всичко?

— Просто преценявам… продуктите — опитвам се да импровизирам аз. — Опитвам се да ги почувствам.

В същия момент някаква руса жена се появява на вратата до Триш. Слънчевите очила, боднати в косата, са обсипани с камъчета. Наблюдава ме с огромен интерес.

— Аз съм Петула — представя се тя. — Приятно ми е.

— Петула опита сандвичите ти — обяснява Триш. — Каза, че са великолепни.

— Вече чух за гъшия дроб с медена глазура. — Петула извива вежди. — Много съм впечатлена!

— Саманта може да готви всичко! — хвали се Триш, поруменяла от гордост. — Възпитаничка е на Мишел дьо ла Ру дьо ла Блан! Най-великият!

— И как точно глазираш гъшия дроб, Саманта? — пита с огромно любопитство Петула.

Настъпва мълчание. И двете жени чакат отговора ми.

— Ами… — Прочиствам гърлото си няколко пъти. — По… обичайния начин. Думата „глазирам“ очевидно произлиза прозрачното естество на… ъъъ… завършека… и допълва… дроба. Гъши — опитвам се да измисля нещо аз — дроб. В него се събира… букет аромати.

Казаното няма никакъв смисъл, но май нито Триш, Петула са забелязали. Май и двете са силно впечатлени.