Софи Кинсела - Повелителката на метлата

Пълен ужас. Отстрани се стича сладко. Да не говорим, че така нареченият сандвич не е квадратен.

Никога през живота си не бях виждала по-безформен и противен сандвич.

Не мога да поднеса подобно нещо на семейство Гайгър.

Оставям ножа, готова да призная поражението си. Така да бъде. Време е да подам оставка. Докато зяпам сладката каша, която съм сътворила, ме бодва неестествено разочарование от мен самата. А пък аз си мислех, че ще издържа поне до обяд.

Някой чука на вратата и ме изтръгва от мрачните мисли. Завъртам се рязко и виждам момиче със синя кадифена лента за коса, което наднича през прозореца на кухнята.

— Здрасти! — провиква се тя. — Вие ли поръчахте сандвичи за двайсет човека?

Всичко се случва невероятно бързо. Както си стоях и зяпах отчаяно попарата от сладко и трохи, две момичета в зелени престилки нахлуха в кухнята с плата професионално направени сандвичи.

Бяха чудесно оформени, от бял и черен хляб, подредени в спретнати пирамиди, украсени с пролетни билки, подправки и резенчета лимон. На всяко едно е боднато декоративно флагче, на което е описана плънката.

Риба тон, мента и краставица. Пушена сьомга, сирене и хайвер. Пиле по ориенталски с лют доматен сос.

— Искрено съжалявам за объркването — казва момичето със синята лента, докато се подписвам за доставката. — Честно да си кажа, цифрата ми заприлича на двайсет. Просто не се случва често да получим заявка само за двама.

— Няма нищо! — отвръщам аз и я побутвам към вратата. — Честна дума. Ще платя цялата сума с кредитната си карта…

Най-сетне вратата се затваря и аз оглеждам кухнята напълно слисана. Никога през живота си не съм виждала толкова много сандвичи. Платата са оставени навсякъде. Не се вижда свободно място. Наложи се да поставя някои върху котлоните.

— Саманта? — Чувам, че Триш приближава.

— Ъъъ… чакайте малко! — Отправям се с бърза крачка към вратата и се опитвам да й попреча да види какво има в кухнята.

— Вече е един и пет. — Гласът й е станал по-остър. — Съвсем ясно те помолих да…

Тя млъква, когато застава пред вратата на кухнята и по лицето й се изписва неподправено изумление. Обръщам се и също поглеждам безбройните плата сандвичи.

— Боже господи! — Най-сетне Триш намира сили да заговори. — Аз… това е наистина… впечатлена съм.

— Не бях сигурна каква плънка предпочитате — обяснявам аз. — Очевидно следващия път няма да направя чак толкова много…

— Ами… — Триш не знае какво да каже. Изважда едно от флагчетата и го прочита на глас. — Телешко алангле, маруля и хрян. — Тя ме поглежда удивена. — Не съм купувала телешко от седмици! Откъде го взе?

— Ами… от фризера.

Одеве бях надникнала във фризера. Количествата храна, натъпкани вътре, като нищо могат да изхранват някоя малка африканска страна цяла седмица.

— Разбира се! — Триш започва да цъка с език. — Каква си ми умница!

— Ще ви подбера някои — предлагам аз. — Ще ви ги сервирам в хола.

— Чудесно. Натаниъл! — Триш започва да блъска по прозореца в кухнята. — Ела да похапнем сандвичи!

Тя направо ме уби. Не може да бъде. Пак ли този?

— Няма да ги хвърлим. — Тя извива вежди. — Ако имаше за какво да ти направя забележка, Саманта, щях да кажа, че си малко разточителна… Не че сме бедни… — бърза да добави тя. — Не е там работата.

— Не… разбира се, че не, госпожо.

— Не обичам да говоря за пари, Саманта. — Триш започва да шепне: — Това е просташка работа. Въпреки това…

— Госпожо Гайгър?

Натаниъл отново се е отправил към вратата на кухнята, стиснал в ръка кална лопата.

— Ела да похапнеш от великолепните сандвичи на Саманта! — възкликва Триш и посочва с ръка изложбата на сандвичи. — Само погледни! Не е ли страхотна!

Натаниъл няма какво да каже, докато оглежда камарите сандвичи. Не смея да го погледна в очите. Цялото ми лице гори. Имам чувството, че ще полудея на това място. Застанала съм в нечия кухня, дори не знам къде точно се намирам, облечена съм в синя полиестерна униформа и се правя на икономка, която може с едно махване на вълшебна пръчица да произведе сандвичи.

— Невероятно — заявява най-сетне Натаниъл. Най-сетне се осмелявам да вдигна поглед и ме напушва смях. Той ме е зяпнал с присвити вежди, сякаш не разбира какво точно става.

— Не ти отне много време — заявява той, а в гласа му долавям въпросителни нотки.

— Умея да съм много бърза, когато се налага — усмихвам се дръзко аз.

— Саманта е чудесна! — заявява Триш и захапва лакомо един сандвич. — Да не говорим, че работи толкова чисто и спретнато! Погледни само, кухнята е в безупречен вид!