Софи Кинсела - Повелителката на метлата

Пристъпвам към вратата на хола, оставям подноса на масата в антрето и чукам предпазливо.

— Влез! — провиква се Триш.

Когато влизам, тя се е настанила на стол до прозореца, разлиства някакво списание, поставено под доста изкривен ъгъл. Еди е в другия край на стаята и разглежда дървената резба.

— Благодаря ти, Саманта. — Триш кима мило с глава, докато наливам кафето. — Засега няма друго.

Имам чувството, че съм част от някаква черна комедия, в която героите са облечени в розови одежди за йога и пуловери за голф.

— Ъъъ… много добре, госпожо — опитвам се да вляза в ролята си аз. След това, без да мисля, правя реверанс.

Възцарява се мълчание. И двамата от семейство Гайгър ме зяпват удивени.

— Саманта… ти реверанс ли направи току-що? — пита най-сетне Триш.

Аз я зяпам като закована.

Ама къде ми е умът? Защо ми беше да правя реверанс? Тя ще реши, че ми се пишка. Икономките не правят реверанси. А и това да не е кралската резиденция!

Те продължават да се пулят. Трябва да измисля нещо.

— Семейство Еджърли настояваха… да правя реверанс. — Цялата се напрягам. — Просто съм свикнала. Моля да ме извините, госпожо. Няма да се повтори.

Триш продължава да се кокори и имам чувството, че очите й ще изхвръкнат. След това присвива очи, сякаш се опитва да разбере какво става.

Ето, тя разбра, че съм мошеничка, и сигурно…

— Харесва ми — решава накрая тя и кима доволно. — Да, харесва ми. И тук можеш да правиш реверанс.

Какво?

Какво трябва да правя?

Та ние живеем в двайсет и първи век. Да не би току-що да ме накараха да правя реверанси пред жена на име Триш?

Поемам си дъх, готова да протестирам, след това стискам устни. Няма значение. Това просто не е истина. За един ден ще трябва да се примиря с реверансите.

Щом излизам от стаята, се втурвам на горния етаж и хуквам по коридора, за да проверя мобилния. Той е наполовина зареден и нямам представа дали тук има покритие. След като Триш говори по нейния, значи няма проблем. Кой ли е нейният оператор?

— Самантааа!

Гласът на Триш се понася от долния етаж.

— Самантааа! — Струва ми се ядосана. Чувам стъпките й по стълбите.

— Да, госпожо. — Бързо потеглям по коридора.

— Ето къде си била. — Тя се мръщи. — Много те моля не изчезвай така, докато си на работа. Не ми е приятно да крещя.

— Ъъъ… добре, госпожо Гайгър — отвръщам аз. Докато слизаме надолу, стомахът ми се преобръща. Зад Триш виждам вестник „Таймс“. Отворен е на бизнес страниците и аз зървам заглавието „«Глейзърбрукс» нападнат от кредитори“.

Очите ми пробягват по текста, докато Триш рови в огромната си бяла чанта на „Шанел“. Никъде не виждам да се споменава „Картър Спинк“. Слава богу. Отделът за връзки с обществеността е успял да покрие провала.

— Къде са ми ключовете? — Триш е наистина ядосана. — Къде са? — Тя продължава да рови нервно из чантата. Червило в златна гилза изпада и се озовава в краката ми. — Как е възможно така да изчезват нещата?

Вдигам червилото и й го подавам.

— Помните ли къде ги изгубихте, госпожо Гайгър?

— Не съм ги изгубила. — Тя си поема рязко въздух. — Откраднати са. Очевидно е. Сега трябва да сменим всички ключалки. Някой ще ни открадне самоличността. — Тя се хваща за главата. — Така правят мошениците. Имаше огромна статия по тези въпроси в „Мейл“…

— Това ли са ключовете? — Забелязах ключодържател на „Тифани“, оставен на перваза. Грабвам го и й подавам ключовете.

— Ето ги! — Триш не може да повярва. — Да, това са! Саманта, ти си чудесна! Как успя да ги намериш?

— Не беше трудно — свивам скромно рамене.

— Много съм впечатлена! — Тя ме поглежда многозначително. — Ще кажа на господин Гайгър.

— Добре, госпожо. — Опитвам се да вложа в гласа си искрена благодарност. — Благодаря ви.

— Двамата с господин Гайгър излизаме след малко — продължава тя, вади някакъв парфюм и се напръсква обилно. — Бъди така любезна да приготвиш леки сандвичи за един часа и се заеми с почистването на долния етаж. За вечерята ще поговорим по-късно. — Тя се завърта. — Трябва да призная, че и двамата сме много впечатлени от менюто с печен гъши дроб.

— Ами… радвам се!

Браво. Довечера няма да съм тук.

— Така. — Триш приглажда за пореден път косата си. — Би ли дошла за момент в хола, Саманта?

Тръгвам след нея и приближавам камината.

— Преди да излезем, моля те започни с прахта тук — нарежда Триш. — Ще ти покажа с кое да внимаваш. — Тя посочва подредените порцеланови фигури на полицата над камината. — Доста са крехки. Кой знае защо чистачките никога не запомнят. Така че внимавай.