Софи Кинсела - Повелителката на метлата

— Ти къде си? — прекъсва ме Арнолд.

— Аз… — Поглеждам безпомощно през прозореца. — Честно казано, не знам къде точно се намирам. Ще се върна. Връщам се веднага. — Думите започват сами да се редят. — Ще се кача на първия влак… Само след няколко часа…

— Не е много разумно. — В гласа на Арнолд се прокрадва острота, която ме стряска.

— Уволнена ли съм?

— Този въпрос все още не е обсъждан. — Струва ми се раздразнен. — Има по-важни проблеми за разрешаване.

— Разбира се. — Усещам как кръвта се качва в главата ми. — Много съжалявам. Просто… — Гърлото ми се стяга. Затварям очи и се опитвам да се овладея. — Откакто съм завършила, работя за „Картър Спинк“. Единственото ми желание…

Дори не мога да го изрека.

— Саманта. Знам, че си много талантлив правист. — Арнолд въздиша. — Никой не се съмнява в това.

— Само че допуснах грешка.

Чувам някакво бумтене по линията. Оказва се собственият ми пулс, който отеква в ушите ми.

— Саманта, ще направя всичко по силите си. Отсега мога да ти кажа, че днес ще има съвещание, за да решим съдбата ти.

— И според теб не бива да идвам. — Прехапвам устни.

— В момента ще стане още по-зле. Стой където си. Остави останалото на мен. — Арнолд се колебае, а след това гласът му става по-груб. — Ще направя всичко по силите си, Саманта. Обещавам.

— Ще чакам — отвръщам тихо аз. — Много ти благодаря… — Само че той вече е затворил. Оставям бавно слушалката.

Никога досега не съм се чувствала толкова безпомощна. Представям си ги насядали около масата в конферентната зала. Арнолд. Кетърман. Може би дори Гай. Обмислят дали да ми дадат втори шанс.

Трябва да мисля положително. Все още има шанс. Ако Арнолд е на моя страна, останалите…

— Супермомиче.

Стряскам се, когато чувам гласа на Триш.

— Аз, разбира се, ще проверя препоръките й. Джилиан, знаеш, че преценката ми за хората е безпогрешна. Мен не можеш лесно да ме излъжеш…

Триш се появява в коридора, стиснала мобилен до ухото си и аз бързо отстъпвам от другия телефон.

— Саманта! — възкликва изненадано тя. — Какво правиш? Още ли не си облечена? Хайде, бързо! — Тя се отдалечава и аз припвам към стаята. Затварям вратата и се поглеждам в огледалото.

Усещам, че ми е зле.

Даже много ми е зле. Как ли ще реагират семейство Гайгър, когато разберат, че съм измамница? Какво ще стане, когато научат, че не съм завършила „Кордон Бльо“, че не съм работила като икономка, че просто е трябвало да пренощувам някъде.

Представям си как ме прогонват от къщата. Ще се почувстват използвани. Може дори да се обадят в полицията. Ще ме арестуват. Господи! Това ще бъде ужасно неприятно.

Но аз нямах друга възможност. Можех ли…

Можех ли…

Грабвам синята униформа, докато умът ми се стрелка объркано.

Те бяха толкова мили, приютиха ме, настаниха ме. А и в момента нямам друга работа. Така поне ще има нещо друго, за което да мисля, ще се занимавам с домакинска работа…

Бързо вземам решение.

За един ден ще се справя. Не може да е чак толкова сложно. Ще им препека по една филийка, ще избърша прахта и каквото още трябва да се свърши. Това ще бъде благодарността ми. Щом се чуя отново с Арнолд, ще измисля някакво извинение, за да се измъкна. Така семейство Гайгър дори няма да разберат, че не съм истинска икономка.

Навличам бързо униформата и се сресвам. След това се изправям пред огледалото.

— Добро утро, госпожо Гайгър — поздравявам аз отражението си. — Ами… ъъъ… как искате да избърша прахта в хола?

Добре. Всичко ще бъде наред.

Докато слизам по стълбите, господин и госпожа Гайгър са застанали долу и ме наблюдават. Никога досега не съм се чувствала по-притеснена.

Аз съм икономка. Трябва да се държа като икономка.

— Добре дошла, Саманта! — поздравява ме Еди, когато слизам. — Наспа ли се?

— Да, господин Гайгър, благодаря ви — отвръщам скромно аз.

— Чудесно. — Еди се залюлява на пети. Струва ми се малко притеснен. Доколкото забелязвам, те и двамата са притеснени. И гримът, и скъпите дрехи крият някакво чувство на неловкост.

Приближавам се до канапето и оправям смачкана възглавница, все едно, че знам отлично какво правя.

— Сигурно ще искаш да огледаш кухнята — предлага весело Триш.

— Разбира се! — заявявам аз със самоуверена усмивка. — Нямам търпение.

Това е просто една кухня. Става въпрос за един-единствен ден. Трябва да се справя.

Триш ме повежда към просторната кухня от кленово дърво и този път аз се оглеждам по-внимателно, за да обърна внимание на всичко. Някакъв огромен уред е поставен в лявата част на плота от гранит. Вградени са няколко фурни. Накъдето и да се завъртя, виждам хромирани джаджи. Тенджери и тигани с най-различни размери висят над печката.