Софи Кинсела - Повелителката на метлата

Послушно поглеждам към камината.

— Саманта, много е важно тези порцеланови кучета да са поставени едно срещу друго. — Триш посочва два шпаньола от породата Кинг Чарлс. — Виждаш ли? Сега не са поставени едно срещу друго. Те си имат място.

— Имат си място — повтарям аз и кимам. — Разбрах.

— Погледът на пастирката трябва да е дискретно насочен навън. Разбра ли ме? Навън.

Тя обяснява бавно и ясно, сякаш коефициентът ми на интелигентност е като на тригодишно дете.

— Навън — повтарям послушно аз.

— Сега разбра ли? — Триш ме поглежда напрегнато. — Да видим. Порцелановите кучета как трябва да са разположени? — Тя вдига длан, за да не ми позволи да поглеждам към полицата.

Не мога да повярвам. Тя ме изпитва.

— Кучетата — настоява тя. — Накъде трябва да са поставени?

Господи, не мога да се въздържа.

— Ами… — замислям се за момент. — Те гледат… навън.

— Едно срещу друго! — изкрещява отчаяно Триш. — Трябва на са едно срещу друго.

— Точно така — съгласявам се примирено аз. — Да. Извинете. Сега вече запомних.

Триш е затворила очи и е притиснала челото си с пръсти, сякаш стресът, причинен от глупостта на прислужницата, й идва прекалено много.

— Няма значение — заявява накрая тя. — Утре ще опитаме отново.

— Ще изнеса подноса — предлагам смирено аз. Когато го Вдигам, си поглеждам часовника. 10.12. Чудя се дали събранието е започнало.

Как ли ще издържа тази сутрин?

В единайсет и трийсет вече съм като кълбо от нерви. Мобилният ми е зареден и когато най-сетне влязох в кухнята, включи, но изобщо не е звънял. Нямам и съобщения. Проверявам го на всяка минута.

Заредих съдомиялната и след около петдесет опита успях да я включа. Почистих порцелановите кучета с мокра кърпа. След това започнах да крача напред-назад из кухнята.

Почти веднага се отказах да правя обяд от леки сандвичи. Прекарах часове надвесена над два хляба и накрая се озовах с десет дебели резена, всеки в по-причудлива форма от предишния, разпилени в легло от трохи. Един господ знае къде сбърках. Сигурно нещо не е наред с ножа.

Мога само да благодаря на бога на Жълтите страници и на фирмите за доставка на храна. И на кредитната си карта на „Американ експрес“. Ще ми струва само четирийсет и пет лири и петдесет, за да осигуря на Триш и Еди „изключителен обяд от сандвичи“ от доставки „Котсуолд“. Бях готова да платя двойно. Честно казано, бих платила и десет пъти повече.

Сега съм се отпуснала на стола и стискам мобилния, пъхнат в джоба.

Отчаяно се опитвам да го накарам да звънне.

В същото време изпитвам ужас, че може да звънне.

Не издържам повече на напрежението. Трябва да направя нещо, за да се успокоя. Каквото и да е. Отварям вратата на огромния хладилник на семейство Гайгър и вадя бутилка бяло вино. Сипвам си една чаша и отпивам. Тъкмо се каня да отпия отново, и усещам как космите по врата ми настръхват.

Все едно, че… някой ме наблюдава.

Завъртам се и се стряскам. На вратата на кухнята е застанал някакъв младеж.

Висок и едър, силно загорял, с наситеносини очи. Чупливата му златистокестенява коса е изрусяла по краищата. Облечен е в износени дънки, скъсана тениска и най-калните ботуши, които някога съм виждала.

Зазяпал се е в пръснатите по плота трохи и баятите парчета нарязан хляб, а след това поглежда чашата в ръката ми.

— Здрасти — казва най-сетне той. — Ти ли си новата готвачка от „Кордон Бльо“?

— Ами… да. Точно така! — Приглаждам униформата. — Аз съм новата икономка. Саманта. Здравей!

— Аз съм Натаниъл. — Той протяга ръка и след кратко колебание я поемам. Кожата му е твърда и загрубяла, като кора на дърво. — Грижа се за градината на семейство Гайгър. Сигурно ще искаш да поговорим за зеленчуците.

Поглеждам го, без да разбирам. Защо ми е да говоря с него за зеленчуците?

Той се обляга на касата на вратата и скръства ръце. Не мога да не забележа колко са силни и стегнати ръцете и раменете му. Никога не бях виждала мъж с такива ръце. Никога досега.

— Мога да доставям кажи-речи всичко — продължава той. — Според сезона, разбира се. Само ми кажи какво ти трябва.

— А, да, зеленчуци — казвам аз, когато разбирам за какво говори. — За готвенето. Ами… да. Ще ми трябват. Да, определено.

— Казаха ми, че си учила при някакъв жабар. — Той се мръщи. — Не знам какви щуротии използваш, но ще се постарая да ти осигуря каквото е необходимо. — Той вади малък изцапан бележник и молив. — Какви кореноплодни и кръстоцветни предпочиташ?