Софи Кинсела - Повелителката на метлата

Това е моето царство.

Не го усещам като моето царство. Това е страховитата кухня на някой друг.

Какво да правя? Не мога да стоя просто така. Трябва да си намеря някаква работа. Погледът ми попада на стар брой на „Икономист“, пъхнат на стойката за списания край масата, и аз го дръпвам. Преглеждам го и се зачитам в интересна статия за международния финансов контрол, докато пия кафе.

След малко от горния етаж долита някакъв звук и бързо оставям вестника. Икономките не би трябвало да четат статии за международния финансов контрол. Те би трябвало да се суетят из кухнята, да бъркат конфитюр или нещо подобно.

Само че тук шкафът е зареден с най-различни видове конфитюри и сладка. Да не говорим, че нямам представа как се прави конфитюр.

Какво друго? С какво се занимават икономките по цял ден? Оглеждам кухнята и ми се струва съвършено чиста. Хрумва ми, че мога да направя закуска. Само че не знам какво ще искат…

Изведнъж си спомням какво беше вчера сутринта. Триш ми направи чаша чай.

Защо днес да не й направя аз чай! Може би двамата чакат на горния етаж, потропват неспокойно с пръсти и се питат: „Къде е проклетият чай?“

Бързо слагам чайника на печката и след това приготвям чай и за двамата. Поставям чашки и чинийки на един поднос и след кратко колебание добавям няколко бисквити в една чинийка. След това се отправям на горния етаж и тръгвам по притихналия коридор към спалнята на Триш и Еди. Спирам пред вратата им.

Ами сега какво?

Ами ако още спят и ги събудя?

Ще почукам дискретно, решавам аз. Точно така. Ще почукам тихичко и внимателно, както подобава на една икономка.

Вдигам ръка, за да почукам, само че подносът е прекалено тежък, за да го задържа само с една ръка, и се чува подозрително звънтене, когато започва да се килва на една страна. Обзета от ужас, успявам да го хвана тъкмо когато чайникът се плъзва към ръба. Цялата потна, оставям всичко на земята, вдигам ръка и почуквам много тихо, а след това отново вдигам подноса.

Няма отговор. Какво да правя?

Колебливо почуквам отново.

— Еди! Престани! — Иззад вратата долита гласът на Триш.

Господи! Какво ли правят, та не ме чуват?

Започва да ми става много горещо. А подносът е ужасно тежък. Не мога цяла сутрин да вися пред спалнята им, понесла чай и бисквити. Дали просто да не се… оттегля?

Каня се да се обърна и да се спася в кухнята. В същия момент ме връхлита решителност. Няма да стане. Не бъди такава смотана пъзла. Направила съм чай и ще им го занеса. Най-малкото ще им го предложа. Те ще преценят сами дали да ме отпратят.

Стисвам здраво подноса и с единия му ъгъл блъсвам здраво вратата. Не може да не чуят това.

След миг се чува гласът на Триш:

— Влез!

Залива ме вълна от облекчение. Всичко е наред. Те ме очакват. Знаех си аз. Успявам да завъртя топката, като подпирам подноса на вратата. Отварям и влизам в стаята.

Триш се надига от леглото. Беше се отпуснала на възглавниците и виждам, че е сама. Облечена е в ефирна копринена нощничка, рошава е, а гримът й е на петна под очите. В първия момент ми се струва стресната.

— Саманта — започва остро тя. — Какво има? Всичко наред ли е?

Струва ми се, че съм направила грешка. Не откъсвам поглед от нея, ала с периферното си зрение забелязвам някои подробности. Успявам да зърна на пода книгата „Чувствена наслада“. Там е оставено и шише с масажно олио с мирис на мускус. И…

Ужас.

Долу се търкаля и едно доста често разлиствано издание на „Радостта от секса“. Точно до леглото е и е отворено на „Секс по турски“.

Ясно. Значи не са очаквали чай.

Преглъщам и се опитвам да се овладея, като се преструвам, че не съм видяла абсолютно нищо.

— Донесох ви… чаша чай — обяснявам аз, а гласът ми потрепва от притеснение. — Реших, че ще ви бъде… приятно.

Не поглеждай към „Радостта от секса“. Не навеждай повече глава.

Лицето на Триш се озарява.

— Саманта! Ти си истинско съкровище! Остави го долу! — Тя махва неопределено с ръка към нощното шкафче.

Тъкмо прекрачвам към него, когато вратата се отваря и се показва Еди, гол, само по боксерки, при това прекалено стегнати. Гърдите му са прекалено космати.

Господи!

Кой знае как успявам да не изпусна подноса.

— Аз… много съжалявам — заеквам, докато се опитвам да се измъкна. — Не знаех…

— Не ставай глупава! Влез! — възкликва весело Триш, която се е примирила, че съм нахлула в спалнята им. — Ние не сме някои моралисти.

По-добре да бяха. Предпазливо пристъпвам към леглото и настъпвам патладжаненосин дантелен сутиен. Правя място на нощното шкафче, като премествам снимката й с Еди в едно джакузи с вдигнати чаши шампанско.