Софи Кинсела - Повелителката на метлата

Сипвам им чай колкото е възможно по-бързо и им подавам чашите. Не смея да погледна Еди в очите. На коя друга работа ще видите шефа си гол?

Само една друга възможност ми идва на ум. А тя не е за предпочитане.

— Сега ще ви оставя… — мрънкам аз и бързам да изляза.

— Не бързай толкова! — Триш поема чашата чай и се изпрани в леглото. — Ммм. След като си тук, ела да поговорим. Тъкмо ще уточним някои неща.

— Ами… добре. — Деколтето на нощничката й е зейнало и едното й зърно се вижда. Извръщам бързо очи и срещам погледа на брадатия тип в „Радостта от секса“, както е замръзнал на снимката с разкривено лице.

Макар че не искам, си представям Триш и Еди в същата поза.

Стига. Престани!

Цялата съм пламнала от неудобство. Каква е тази извратена сюрреалистична картина? Застанала съм в спалнята на двама непознати и те едва ли не ми показват как правят секс. Да не говорим, че това никак не ги притеснява…

И тогава разбирам. Естествено. Та аз съм слугинята. Аз не се броя.

— Нали всичко е наред, Саманта? — Триш поставя чашата и ме поглежда втренчено. — Вече подреди ли задълженията си? Всичко ли ти е ясно?

— Напълно. — Търся подходящ израз. — Овладях нещата… — Господи. — Искам да кажа, че всичко е под контрол.

Господи, какви ги приказвам.

— Браво! — възкликва тя. — Сигурна бях, че ще се справиш. Няма нужда да те водя за ръка, нали? Можеш и сама да се ориентираш в къщата!

— Да, мога!

Триш грейва отново и отпива от чая.

— Днес нали ще се заемеш с прането?

Прането значи. Дори не ми беше минавало през ум.

— Искам да смениш чаршафите, преди да оправиш леглата.

Да оправям леглата ли?

Това не ми беше минавало през ума.

Усещам как ме хваща паника. Не само че не съм овладяла нещата, но дори нямам представа кои са тези „неща“.

— Очевидно аз си имам свой… начин на действие — опитвам се да обясня небрежно аз. — Много ще ми помогнете, ако ми напишете списък на задълженията.

— Така ли? — Струва ми се, че Триш се по дразни. — Щом… щом ти трябва…

— Освен това, Саманта, по-късно ще трябва да прегледаме условията — намесва се Еди. Застанал е пред огледалото, стиснал по една гиричка в ръка. — Така ще знаеш какво става. — Избухва в смях, след това вдига гирите над главата си и започва да пъшка. Шкембето му се тресе от усилието. Не е много приятна гледка.

— Ами… аз ще се заемам с работата. — Започвам да отстъпвам към вратата, свела поглед към пода.

— Ще се видим на закуска. — Триш ми маха весело от леглото. — Чао-чао.

Не мога да свикна с непостоянните настроения на Триш. Първо бяхме работодател и момиче от персонала и ето че изведнъж се превърнахме в хора, бързо сприятелили се по време на луксозна ваканция.

— Ами… чао! — отвръщам аз със същия чуруликащ гласец. Правя бърз реверанс, настъпвам отново сутиена й и излизам от стаята.

Закуската е истински кошмар. След шест опита разбирам, че грейпфрутите се режат на половина. Няма ли кой да им лепне ясни инструкции? Защо не разясняват на хората? Защо не са маркирали мястото, къде се реже, не трябва ли да има някакно обозначение. В същото време млякото за кафето кипва и олива печката, а когато слагам кафеварката, тя избухва и всичко е оплискано с кафе. Добре че Триш и Еди са прекалено заети ди се карат, защото не могат да решат къде да заминат на почивка и не забелязват какво става в кухнята. Нито единият, нито другият чува писъците и воплите ми.

Добрата новина е, че се справих бързо с тостера.

Когато двамата приключват с кавгата и закуската, аз подреждам мръсните чинии в съдомиялната и отчаяно се опитвам да си спомня как я накарах да заработи вчера. В това време Триш влиза в кухнята.

— Саманта, господин Гайгър те вика в кабинета си — заявяха тя. — Иска да обсъдите заплатата и условията на работа. Не го карай да те чака!

— Ъъъ… да, госпожо… Разбира се, госпожо. — Правя реверанс, след това приглаждам униформата и излизам в антрето. Пристъпвам към кабинета на Еди и чукам два пъти.

— Влез! — разнася се веселият му глас. Влизам и заварвам Еди седнал зад огромно махагоново бюро, с много кожа и лаптоп, който отдалече личи, че е скъп. Той вече е облечен, слава богу, в кремави панталони и спортна риза, а цялата стая ухае на афтършейва му.

— А, Саманта. Готова ли си да проведем срещата? — Еди посочва дървен стол с висока облегалка и аз се настанявам. — Готови сме! Това са документите, които трябва да видиш.

Той доволно ми подава папка, надписана „ДОГОВОРИ НА ПОМОЩНИЯ ПЕРСОНАЛ“. Отварям папката и попадам на тежка кремава хартия, наподобяваща старинен свитък, принтирана в ръкописен, богато украсен средновековен шрифт.