Софи Кинсела - Повелителката на метлата

— Ъъъ… да, всичко е наред! — Лепвам си професионална усмивка, когато тя се появява на вратата. — Просто включвам прането.

— Браво. — Тя ми подава раирана риза. — Паднало е едно копче от ризата на господин Гайгър. Бъди така любезна…

— Разбира се! — Поемам я от ръцете й и мислено си представям как припадам.

— Ето и списъкът със задълженията ти! — Тя ми подава лист. — Той съвсем не е пълен, но за начало ще ти свърши работа…

Поглеждам безкрайния списък и усещам, че ми призлява.

Оправи леглата… помети и измий стълбите… подреди цветята… лъсни огледалата… почисти шкафовете… изпери… чисти баните всеки ден…

— Нали няма проблем? — пита Триш.

— Ъъъ… няма! — Гласът ми звучи доста напрегнато. — Не, всичко е наред!

— Преди да се заемеш с тези неща, заеми се с гладенето — продължава да реди задачи тя. — Доста се е насъбрало. Сигурно сама си видяла. Непрекъснато се трупа… — Кой знае защо Триш гледа нагоре. Обзета от лошо предчувствие, проследявам погледа й. Над нас се извисява камара смачкани ризи, метнати на дървена стойка. Те са поне трийсет.

Докато ги гледам, усещам как краката ми се подкосяват. Аз не мога да гладя ризи. През живота си не съм пипвала ютия. Какво да правя?

— Предполагам, ще ги оправиш за нула време — добавя весело тя. — Дъската за гладене е ето там — кимва тя.

— Ъъъ… благодаря! — успявам да изрека аз.

Най-важното е да си придаваш убедителен вид. Ще извадя дъската за гладене, ще изчакам Триш да излезе… тогава ще измисля нов план.

Посягам към дъската за гладене, опитвам се да изглеждам компетентна, все едно, че това е обичайното ми занимание. Дръпвам един от металните крака, но той отказва да се помръдне. Опитвам с другия, пак не се получава. Дърпам все по-силно и по-силно, докато накрая започвам да се потя от усилие, но проклетията не помръдва. Как да я отворя?

— Има ръчка — казва Триш и ме наблюдава изненадана. — Отдолу е.

— А, да, разбира се! — Усмихвам й се, след това започвам да опипвам отчаяно, да натискам всяка грапавина, на която попаднат пръстите ми, докато накрая, без предупреждение, нещото отскача и се превръща в триъгълник на крака. Изплъзва се от ръцете ми, спуска се на метър височина, щраква и остава неподвижна.

— Точно така! — Усмихвам се притеснена. — Аз просто… ще се захващам.

Вдигам дъската и се опитвам да я преместя, само че краката й не помръдват. Бузите ми са пламнали, аз продължавам да се боря с дъската, обръщам я ту на една, ту на друга страна. Как, по дяволите, се действа с това нещо?

— Всъщност, като се замисля — казвам небрежно аз, — май предпочитам ниска дъска за гладене. Ще я оставя така.

— Не можеш да гладиш долу! — избухва в смях Триш, без да крие учудването си. — Просто дръпни ръчката! Трябва да я дръпнеш рязко… Ще ти покажа.

Тя поема дъската от мен и с две движения я нагласява точно на височината, на която трябва да бъде.

— Предполагам, че си свикнала на някой по-различен модел — добавя тя и след това я прибира. — Всичките си имат трикове.

— Абсолютно! — възкликвам аз и използвам това извинение с истинско облекчение. — Разбира се! Досега бях свикнала да работя с „Нимбус 2000“.

Триш ме поглежда учудена.

— Това не беше ли метлата от „Хари Потър“?

Мама му стара! Знаех си аз, че съм чувала името някъде.

— Точно така… — отвръщам най-сетне аз и усещам, че лицето ми пламти от смущение. — Това е и доста известна марка дъски за гладене. Доколкото знам… метлата е била кръстена… на дъската за гладене.

— Така ли? — Триш е очарована. — Нямах представа! — За мой ужас тя се обляга на вратата и пали цигара. — Не ми обръщай внимание! — добавя тя с приглушен глас. — Просто си върши работата.

Да си върша работата ли?

— Ето я ютията — посочва тя. — Зад теб.

— Чудесно! Благодаря! — Грабвам ютията и я включвам колкото е възможно по-бавно, а сърцето ми блъска като обезумяло. Не мога да се разправям с тези неща. Трябва да намеря начин да се измъкна. Мозъкът ми отказва да работи.

— Предполагам, че ютията вече се е затоплила достатъчно! — обажда се услужливо Тршл.

— Разбира се! — Усмихвам й се нещастно.

Нямам избор. Ще се наложи да се заема с гладенето. Посягам към една от натрупаните ризи, просвам я на дъската за гладене и се чудя как да спечеля малко време. Нямам представа откъде да започна.

— Господин Гайгър не обича яките му да са прекалено колосани — отбелязва Триш.

Прекалено какво? Плъзвам очи в пълно недоумение и погледът ми попада на спрей за колосване.