Софи Кинсела - Повелителката на метлата

По дяволите! За малко да ми влезе в окото.

12.32 ч. Мамка му. Какво е направила гадната белина на косата ми?

В три часа съм като пребита. Не само че не съм преполовила списъка, но не виждам как ще успея да свърша всичко докрай. Нямам представа как хората чистят къщи. Това е най-трудната работа, която някога ми се е налагало да върша.

Не успявам да свърша задачите бързо и безпроблемно като Мери Попинс. Зарязвам една недовършена работа, за да се втурна на друга, и се мотая също като муха без глава. В момента съм застанала на един стол и се опитвам да избърша огледалото в хола. Това е някакъв кошмар. Колкото повече търкам, толкова повече петна се появяват.

Виждам отражението си. Никога не съм имала по-убит вид през живота си. Косата ми е щръкнала във всички посоки, да не говорим, че съм се обзавела с една зеленикаворуса резка там, където попадна белината. Лицето ми е алено, лъскаво, ръцете ми са червени, болят ме от лъскането и търкането, очите ми са кръвясали.

Защо не иска да се изчисти? Защо?

— Изчисти се! — викам аз и заридавам от безсилие. — Изчисти се, проклето… проклето…

— Саманта.

Спирам да търкам и забелязвам застаналия на вратата Натаниъл, който гледа мърлявото огледало.

— Пробва ли с оцет?

— Оцет ли? — поглеждам го подозрително.

— Така се премахва мръсотията — обяснява той. — Добре действа на огледала.

— Така ли? Добре. — Оставям парцала и се опитвам да си възвърна самообладанието. — Знам.

Натаниъл клати глава.

— Не, не знаеш.

Поглеждам сериозното му лице. Няма смисъл от повече преструвки. Той знае, че никога досега не съм чистила.

— Прав си — признавам най-сетне аз. — Не знам.

Ако сляза от стола, ще припадна от слабост. Стискам полицата над камината и се опитвам да изправя глава.

— Трябва да си починеш — настоява Натаниъл. — Не си седнала цял ден. Нали те видях. Обядва ли?

— Нямам време.

Отпускам се на един стол и усещам, че съм толкова изтощена, че не мога да мръдна. Всеки мускул от тялото ме боли, включително и мускулите, които не съм подозирала, че имам. Все едно, че съм участвала в маратон. Или съм преплувала Ламанша. А още не съм полирала дървениите, нито съм изтупала килимите.

— Много по-трудно е, отколкото предполагах — признавам най-сетне аз. — Много по-трудно.

— А-ха. — Той кима и ме поглежда внимателно. — Какво е станало с косата ти?

— Белина — отвръщам аз. — Докато чистех тоалетната.

Той се засмива, но аз не вдигам глава. Честно казано, в момента изобщо не ме интересува.

— Ти се трудиш много упорито — казва той. — Не мога да го отрека. Ще стане по-лесно…

— Не мога да го направя. — Думите ми се изплъзват, преди да успея да се спра. — Не мога да я върша тази работа. Безнадеждно е…

— Как да не можеш? — Той разтърсва раницата си и вади кутийка кока-кола. — Вземи. Така ще имаш повече сили.

— Благодаря. — Поемам кутийката с огромна благодарност. Отварям я и отпивам и това ми се струва най-вкусната напитка, която съм опитвала. След това отпивам отново и отново.

— Предложението е още в сила — добавя след малко той. — Майка ми ще ти дава уроци, ако желаеш.

— Наистина ли? — Избърсвам устата си, приглаждам назад потната коса и го поглеждам. — Тя наистина ли…

— Мама обича предизвикателствата. — Натаниъл се усмихва. — Ще те научи как да се оправяш в кухнята… и всичко друго, от което имаш нужда. — Той поглежда любопитно омазаното огледало.

Унижението ми е толкова силно, че извръщам поглед. Не искам да съм безполезна. Не искам да ми дават уроци. Аз не съм такъв човек. Трябва да се справя сама, без да моля за помощ.

Налага се да приема истината. А истината е, че се нуждая от помощ.

Освен всичко друго, ако продължавам като днес, ще фалирам след две седмици.

Обръщам се към Натаниъл.

— Чудесно — казвам примирено аз. — Много ще ти бъда благодарна.

В събота се събуждам и сърцето ми блъска истерично, скачам от леглото и се опитвам да прехвърля наум всички задачи, които ме очакват.

И в следващия момент спирам, също като кола, набила рязко спирачки. В първия момент не мога да помръдна. След това колебливо се отпускам в леглото, обзета от най-странното, най-невероятно чувство, което някога съм изпитвала.

Нямам никакви задължения.

Не ме очакват договори, които да преглеждам, нито имейли, на които да отговоря, нито спешни съвещания в офиса. Абсолютно нищо.

Намръщвам чело и се опитвам да си спомня кога за последен път не съм имала какво да правя. Май няма да успея да си спомня. Не е имало такъв случай, откакто станах на седем. Ставам от леглото, приближавам до прозореца и поглеждам ранното утринно небе, като се опитвам да обмисля положението. Днес е свободният ми ден. Никой няма да ми стовари задължения на главата. Никой няма да настоява да върша нещо. Това време е само за мен. Единствено и само за мен.