Софи Кинсела - Повелителката на метлата

Погледът ми се насочва към градината, където една катерица, настанила се върху каменна колона, се оглежда с бляскавите си очи. Дали да не изляза? Ще се порадвам на градината, цветята и утринната роса. Чудесна идея.

Всичко е чудесно, като изключа росата, която ме намокри. Докато пристъпвам по мократа трева, си казвам, че не трябваше да обувам отворени сандали. Не, просто трябваше да изчакам малко, преди да изляза да се разхождам.

Градината се оказва доста по-голяма, отколкото предполагах. Пресичам поляната към грижливо подрязания жив плет, където ми се струва, че е краят, но се оказва, че назад има още, дори овощна градина, а от лявата ми страна е оградено с каменен зид.

Градината е удивителна. Дори аз мога да я оценя. Цветята са свежи и пищни, без да са натрапчиви, по стените са пуснати пълзящи лози и докато обикалям овощната градина, виждам по клоните дребни златни круши. Май никога не бях виждала круша да расте на дърво.

Минавам сред плодните дървета към петното, засадено със зеленчуци. Предполагам, че са зеленчуци. Внимателно разравям почвата около един зелениш. Или е зеле, или маруля. Или пък това са листата на нещо, което расте под земята.

Честно да ви кажа, дори да се окаже извънземно, няма да позная какво е.

Обикалям още малко, след това се настанявам на една дървена пейка и поглеждам храста до мен, обсипан с бели цветове. На това му се вика красота.

Ами сега какво? Какво правят хората, когато са в градините си?

Трябва ми нещо за четене. Дали да не се обадя на някого? Пръстите започват да ме сърбят. Поглеждам си часовника. Едва 8.16. Боже!

Хайде, не мога да се откажа. Ще поседя тук още малко и ще се насладя на тишината и спокойствието. Облягам се назад, настанявам се удобно на пейката и наблюдавам как едно дребно птиче кълве нещо на земята.

След това отново поглеждам часовника. 8.17.

Не мога така.

Не е възможно цял ден да не правя нищо. Направо ще полудея. Трябва да отида да си купя друг вестник от магазина в селото. Там може дори да продават „Война и мир“. И нея ще си я купя. Ставам и се каня да пресека поляната, когато пиукане от джоба ме кара да се закова на място.

Мобилният. Получила съм есемес. Някой току-що ми изпрати есемес, рано сутринта в събота. Вадя мобилния и го поглеждам, обзета от нервно напрежение. Повече от един ден не съм имала никаква връзка със света.

Знам, че имам и други съобщения, но не съм прочела нито едно. Те са оставени на гласовата ми поща, но аз така и не прослушах нито едно. Не искам да знам нищо. Сега не мога да мисля за нищо.

Докосвам мобилния и си казвам, че трябва да го оставя. Само че съм ужасно любопитна. Някой ми изпрати есемес преди секунди. Някой държи в ръка мобилен телефон, набрал е думите и ми е изпратил съобщение. Представям си Гай в спортен панталон и синя риза. Настанил се е зад бюрото си и се мръщи над съобщението.

Извинява ми се.

Съобщава ми новините. Има някакво развитие, за което вчера дори не съм предполагала…

Не успявам да се сдържа. Въпреки всичко в мен избуява надежда. Както стоя в градината, усещам, че се пренасям отново в Лондон, в офиса си. Колко много неща могат да се случат за двайсет и четири часа. Нещата се променят. Може пък да излезе нещо добро.

А може и да стане още по-лошо. Решили са да ме съдят. Ще ме предадат на прокурора.

В гърдите ми се натрупва напрежение. Стискам телефона все по-силно. Трябва да разбера, независимо дали е добро или лошо. Отварям капачето и откривам есемеса. Дори не познавам номера.

Кой го е изпратил? Кой, за бога, ми го е изпратил?

Леко отмаляла, натискам „ОК“, за да го прочета.

Здрасти, Саманта, аз съм Натаниъл.

Натаниъл ли?

Натаниъл?

Облекчението ми е толкова голямо, че избухвам в звучен смях. Ама, разбира се! Нали вчера му дадох номера си, за да се уточним за майка му. Прочитам и останалата част от съобщението.

Ако искаш, мама може да започне с готварските уроци още днес. Нат.

Уроци по готварство. Колко приятно. Точно така. Това е съвършеният начин, по който да прекарам деня. Натискам копчето за отговор и бързо пиша съобщение.

С удоволствие. Благодаря. Сам.

Изпращам есемеса, придружен от усмивка. Много забавно. След минута-две телефонът изпиуква отново.

По кое време? Единайсет рано ли е? Нат.

Поглеждам часовника си. До единайсет има два часа и половина.

А през тези два часа и половина няма да има какво да правя, освен да чета вестника и да се чудя как да не се мяркам пред погледите на Триш и Еди. Отново натискам „Отговор“.