Софи Кинсела - Повелителката на метлата

— Трябва да вървим — трепвам аз. — Майка ти ни чака.

— Няма защо да бързаме — подвиква Натаниъл, когато аз бързо се отправям към другия бряг. — Целият ден е пред нас. — Той подтичва надолу по моста и закрачва до мен. — Всичко е наред. Спокойно.

Докато вървим по улицата, се опитвам да вървя бавно и спокойно като него. Само че не съм свикнала с подобно спокойствие. За мен са обичайни пренаселените тротоари, блъсканицата, трескавият ритъм.

— Ти открай време ли живееш тук? — питам аз и се насилвам да вървя бавно.

— Почти — кима той. — Израсъл съм тук. — Той завива по тясна калдъръмена алея от лявата ни страна. — Баща ми почина миналата година. Върнах се, за да оправя нещата. Да се погрижа за мама. На нея й беше много трудно. Всички сметки бяха в пълен хаос… всичко беше в хаос.

— Съжалявам… — казах с неудобство аз. — Имаш ли братя или сестри?

— Брат. Джейк. Той се върна за една седмица. — Натаниъл се колебае. — Той си има собствен бизнес. Много успешен.

Както обикновено, обяснява мило и спокойно, ала в гласа му забелязвам следа от… нещо. Май не трябва да разпитвам повече за семейството му.

— Аз с удоволствие бих живяла тук — признавам искрено аз.

Натаниъл ме поглежда с огромен интерес.

— Но ти живееш тук — напомня ми той.

Думите му ме изненадаха. Май е прав. Технически погледнато е така.

Продължавам няколко крачки и се опитвам да осмисля тази нова мисъл. Досега съм живяла само в Лондон, като изключим годините в Кеймбридж. Пощенският ми код винаги е бил от столицата, а телефонът ми започва с 0207. Това е истината. Аз съм си гражданче.

Само че старата аз започва да изостава. Когато се замисля за себе си, дори за събитията от миналата седмица, имам чувството, че виждам себе си смътно и неясно.

Всичко, което ценях и за което се борех, е унищожено. Да не говорим, че продължавам да се чувствам наранена и нещастна. В същото време… съм много по-жизнена, очакват ме много повече възможности, отколкото съм предполагала, че е възможно. Дробовете ми поемат жадно провинциалния въздух и аз усещам как в гърдите ми нахлува оптимизъм, почти еуфория. Импулсивно спирам край огромно дърво и се взирам нагоре към отрупаните със зеленина клони.

— Има едно великолепно стихотворение на Уолт Уитмън за един дъб. — Вдигам пръсти и нежно галя хладната груба кора. — „В Луизиана дъб надигнал бе глава. Протегнал се нагоре, а от клоните му мъх виси.“

Поглеждам Натаниъл и очаквам да видя колко е впечатлен.

— Това е бук — отвръща той и кима към дървото.

Добре. Щом казва.

Не знам стихотворения за букове.

— Пристигнахме. — Натаниъл отваря стара желязна врата и ме въвежда по тясна каменна пътека, която води към малка къща, а прозорците й са украсени със сини пердета на цветя. — Ела да те запозная с учителката ти по готварство.

Майката на Натаниъл е съвсем различна от това, което очаквах. Представях си някоя съсухрена домакиня със сива коса, прибрана на кок, с половинки очила. Вместо това се изправих пред стройна жена с красиво лице. Очите й са светлосини и около тях вече са започнали да се появяват бръчки. Косата й е започнала да посивява. Сплетена е на две плитки. Над дънките, тениската и еспадрилите е сложила престилка и в момента меси хляб.

— Мамо! — Натаниъл се ухилва и ме побутва към кухнята. — Това е тя. Това е Саманта. Саманта… майка ми. Айрис.

— Добре дошла, Саманта. — Айрис вдига поглед и аз забелязвам, че ме оглежда от главата до краката, без да престава да меси. — Само да довърша.

Натаниъл ми дава знак да седна й аз предпазливо се настанявам на един от дървените столове. Кухнята е в задната част на къщата, слънчева и много светла. Навсякъде има цветя в глинени саксии. Виждам стара готварска печка и дървена маса. Вратата към градината е отворена. Тъкмо се питам дали да подема разговор, когато някакво пиле влиза вътре и започва рови пода.

— Я, пиле! — възкликвам аз, преди да успея да се спра.

— Да, пиле. — Забелязвам, че Айрис ме наблюдава развеселена. — Никога ли не си виждала пиле преди?

Само в замразен вид. Пилето кълве нещо пред голите ми пръсти и аз веднага си дръпвам крака под стола, все едно, че съм имала намерение да направя точно това.

— Готово. — Айрис хваща тестото, оформя го на топка, поставя го в тава, отваря тежката врата на печката и го пъхва вътре. Измива брашнените си ръце на мивката и се обръща към мен.

— И така. Искаш да се научиш да готвиш. — Говори приятелски, но стегнато като бизнес дама. Усещам, че това не е жена, която реди думите напразно.