Софи Кинсела - Повелителката на метлата

Може ли да го направим в 10? Сам.

В десет без пет съм готова и застанала пред вратата в антрето. Очевидно къщата на майката на Натаниъл не е на лесно място, затова се разбрахме да се срещнем тук и той да ме заведе. Щом се поглеждам в огледалото, се намръщвам. Избелената ивица коса личи ужасно много. Отмятам косата си назад, после я зализвам напред, но така и не успявам да скрия поражението. Дали няма да е най-добре да вървя с ръка, заровена в косата, все едно че съм се замислила. Пробвам няколко подходящи пози пред огледалото.

— Да не те боли главата?

Завъртам се рязко и виждам застаналия пред отворената врата Натаниъл, облечен в карирана риза и дънки.

— А… добре съм — отвръщам аз, а ръката ми все още е залепена за главата. — Аз просто…

Няма смисъл. Той я е видял. Свалям ръка и Натаниъл остава загледан в ивицата.

— Много симпатично — отбелязва той. — Също като язовец.

— Язовец ли? — питам обидена аз. — Аз не приличам на язовец.

Поглеждам се в огледалото, за да се уверя. Не, не приличам на язовец.

— Язовците са красиви същества — свива рамене Натаниъл. — Предпочитам да изглеждам като язовец, вместо като белка.

Чакай малко. Как стана така, че трябва да избирам между язовец и белка? Нямам представа как разговорът тръгна в тази посока.

— Искаш ли да тръгваме? — предлагам аз с цялото си достойнство. Грабвам чантата, поглеждам се за последен път в огледалото и посягам към вратата.

Добре де. Може и да приличам малко на язовец.

Навън се затопля и докато вървим по чакълестата пътека, аз подушвам въздуха. Наоколо се носи приятен цветен мирис, който със сигурност ми е познат.

— Орлови нокти и жасмин! — възкликвам аз, когато се сещам. Имам масло за вана на „Джо Малоун“ вкъщи.

— Орловите нокти са на стената. — Нат посочва оплетените бели цветчета, плъзнали по старата златиста каменна стена. — Засадих ги преди около година.

Поглеждам любопитно нежните цветчета. Това ли са орлови нокти?

— Жасмин обаче няма наоколо — отбелязва с огромен интерес той. — Наистина ли го усети?

— Ами… — Разпервам неопределено ръце. — Може и да ме съм.

Май не бива да споменавам маслото за вана на „Джо Малоун“. Нито сега, нито друг път.

Щом излизаме от алеята, разбирам, че откакто пристигнах, за пръв път излизам от имението на семейство Гайгър, като изключим пазаруването с Триш, когато бях прекалено част да тършувам, за да й намеря сидито на Селин Дион, и така и не забелязах нищо наоколо. Натаниъл завива наляво и крачи ведро по пътя — само че аз не мога да помръдна. Впила съм поглед в гледката отпред и съм зяпнала. Селото е направо пленително.

Нямах представа.

Оглеждам се и се опитвам да запомня старите стени с цвят на мед. Къщите с островърхи покриви са прилепени една до друга. От двете страни на малката река се издигат върби. Малко по-нататък е кръчмата, която забелязах на идване, украсена е кошници каскадни цветя. Някъде в далечината се чува тропот на конски копита. Всичко е притихнало и спокойно, както и през изминалите сто години.

— Саманта?

Натаниъл е забелязал, че съм се заковала на място.

— Извинявай. — Бързам да го догоня. — Тук е толкова красиво! Не бях забелязала досега.

— Хубаво е. — Долавям гордостта в гласа му. — Идват прекалено много туристи, но… — Той свива рамене.

— Нямах представа! — Продължаваме по улицата, но аз не мога да спра да оглеждам. — Погледни реката! Виж малката църква!

Все едно съм дете, сдобило се с нова играчка. Май не ми се е случвало да ходя в провинцията, сещам се аз. Винаги сме били в Лондон или някъде в чужбина. В Тоскана съм ходила безброй пъти, дори прекарах шест месеца в Ню Йорк, докато мама беше там в командировка. Затова пък никога не бях стъпвала в Котсуолдс.

Пресичаме реката по стар арковиден каменен мост. По средата спирам и поглеждам патиците и лебедите.

— Просто… ами великолепно е — въздишам аз. — Невероятно красиво.

— Нищо ли не видя, когато пристигна? — Натаниъл ме гледа любопитно. — Не ми казвай, че си се появила просто така, обвита в черупка.

Спомням си паниката, която ме тласкаше напред, объркването, отчаянието по време на злощастното ми пътуване. Когато слязох от влака, главата ми заплашваше да се пръсне, пред очите ми се беше спуснала мъгла.

— Може и така да се каже — признах най-сетне аз. — Тогава дори не забелязах къде отивам.

И двамата наблюдаваме двойка лебеди, които се носят царствено към малкия мост. След това поглеждам часовника си. Станало е десет и пет.